„Късната поезия на Илко Димитров е изцяло заета с параметрите на вътрешното пространство, пише Иван Теофилов. Специфична поезия, съставена от афоризми, сентенции и философски размисли, действащи като своеобразни сеизмографи на духа. Като умствена вселена, в която състоянието на интелектуална превъзбуда. Обсебва толкова, колкото и трезвата прозорливост. Като вик на личността на кръстопът.“
„Изчезване на времето“ събира новите стихотворения на Илко Димитров и думата „нови“ тук е съвсем намясто. Досега познавахме поезията му, дълбаеща във философските въпроси на духа и битието, на небесното и земното, на историята и политиката и в това той постигна майсторство и запази свое, специфично място в съвременната ни поезия. Но постигнатото като че ли го беше затворило в написаното дотогава, което притежаваше висока стойност като поезия. Някои спират да пишат в такъв момент, други се рутинират, трети търсят изход и нови посоки. Илко Димитров избра третото. В „Изчезване на времето“ той сякаш отваря нова страница, освободен, с нов поглед вижда света и разсъждава за него, за човека в него. Разбира се, големите теми отново са в центъра на поетовия интерес, но в тяхната интерпретация се усеща нов полъх и лекота:
преглед на зрението
какво виждаш
когато гледаш напред
Книгата може да бъде четена като една голяма поема не само защото липсват заглавия на стихотворенията, с изключение на въвеждащото „Прозрение с птица“, но и защото – това познаваме и от предишните му книги – притежава единност, качество, присъщо и на автора, и на писането му.
Чуйте Илко Димитров.
