Световноизвестният американски театрален режисьор Робърт Уилсън репетира в Народния "Бурята" по Шекспир.
"Ню Йорк Таймс" го определя "като връх в света на експерименталния театър". Уилсън е сред най-известните театрални и визуални артисти в света. Работи заедно със световни имена като Хайнер Мюлер, Том Уейтс, Сюзън Зонтаг, Уилям Бъроуз, Джон Кейдж и Филип Глас. Рисунките, картините и скулптурите на Уилсън също намират място в световните музеи и галерии. Той е основател и художествен директор на The Watermill Center, лаборатория за изкуствата в Ню Йорк.
"Бях поканен да работя в България, а това е страна, която не познавам. Имал съм късмета да работя на много места по света - в Близкия, в Далечния изток, в Европа, в Южна и в Северна Америка. Вълнуващо е да съм в страна с език, който не знам, с актьори, които не познавам, и с актьори, които не ме познават", сподели пред БНР Уилсън след края на репетиция на голямата сцена в Народния театър.
Езикът е от голямо значение за театъра, който правите. Ако го съпоставите с другите елементи - осветлението, декора, кое е на първо място?
В моя театър всички елементи са важни - независимо дали става дума за жест, грим, костюм, декор, дума, музика, за движение или за танц. Те всички са изключително важни. И аз обичам да работя върху всичките тези елементи едновременно.
По-интересно ли е, когато езикът на актьорите, които режисирате, ви е непознат. Отваря ли това въображението и интуицията ви?
Има предимство в това да не знаеш езика. Ако например си мислиш и си казваш, че не разбираш, тогава наистина няма да се получи. Но ако не мислиш колко не разбираш, всъщност ще се окаже, че разбираш много повече, отколкото си мислиш. Езикът е нещо много комплексно. Гледал съм спектакли в Корея, Япония, Бразилия, Русия и колкото и да е невероятно, ако не се напрягам и не се питам дали разбирам, се оказва, че се смея на точните места или плача на тъжните. Защото разговорният език е пълен с много емоции и с много неща отвъд думите. Това важи и за движенията. Ако има нещо, което изпитваме в момента, то е особено ценно, защото ние живеем това чувство. Това не е нещо разсъдъчно, което да става в моята глава, а нещо, което изпитвам, усещам. Американската писателка Сюзан Зонтаг казва - "да усещаш е начин на мислене".
Защо бавността е толкова важна за Вашия почерк в театъра?
Времето е нещо абстрактно. Моят театър е конструкция от време и пространство. Някои неща са много бързи, други са много бавни. Но ако си мислите, че са бавни, тогава това не работи, не действа и значи нещо не е наред. Ако например се движа по-бавно, отколкото го правя, в самия жест ще има нещо, което ще ни разтревожи... Съвсем съзнателно конструирам това време-пространство. Дали искам да започна бавно или гръмко, или да редувам с тишина, бързо или бавно. Дали искам нещо бавно и шумно или бавно и тихо, или бързо и тихо. Това е абстрактна конструкция.
Бързината на свързване в интернет, в която живеем, ще промени ли нещо в концепцията ни за времето и ритъма?
Не мисля. Не чак толкова. Със сигурност се отразява върху нас, променя ни, използваме по-различни инструменти, за да си вършим работата в сравнение, да речем, с 200 години назад, но мисля, че театърът е същият като в античността, по времето на Гърция или на Рим. Същината е в това, че хората се събират и изпълняват на едно и също място общи действия, представят си истории заедно по един идеален начин, независимо от техните политически идеи или икономически статут, или социален произход. За един кратък миг те споделят нещо заедно, изпитват нещо заедно. Това се случва във форума на театъра, под купола на театъра и това е, което се е случвало в древните времена. И няма такова значение, че днес има телевизия и мрежа от свързаност през интернет.
Какво превръща Шекспир в автор, толкова релевантен към всяка епоха?
Мисля, че Шекспир e представян като най-великия драматург, който сме имали. И той е толкова изпълнен с различни времена, че става безвременен. Затова ми се струва смехотворно, когато се опитват да ъпдейтват Шекспир - да го поставят в супермаркета или на магистралата в Лос Анжелис, или на Луната, или където и да било. Той е пълен с времена, затова е толкова релевантен днес.
Театралната критика обожава абстрактността и сюрреализма на вашия стил. Какво означава за Вас това, че Ви определят като съвършеното въплъщение на авангарда? Изобщо, възможен ли е все още авангардът?
Авангардът е в преоткриването на класиката. Сократ е казал, че бебето се ражда с познание за всичко. Нашият познавателен процес е в преоткриването на познатото. Авангардът е в преоткриването на това знание, с което сме родени. Класиката ще пребъде. Ако гледаме класическата архитектура, даже в Китай, класическите математически изчисления са в същите модели, с които се занимава Мис ван дер Рое. Така е и с класическата музика и с балета - дали говорим за Лебедово езеро или за Моцарт, класиката е това, които се изплъзва от остаряването и от датирането.
А защо точно тази пиеса от Шекспир - "Бурята", последната му пиеса, решихте да поставите в Народния театър в София?
Шекспир не би могъл напълно да разбере какво е написал. Това не е нещо, свързано с разбирането, а с рефлексията, която предизвиква, и затова е все още с нас. Той е пълен с толкова много идеи и е толкова комплексен. Може да бъде поставен в Ренесанса или в съвременни одежди. Той се изплъзва от датиране. А защо точно "Бурята"? Правил съм толкова много различни негови пиеси и има някаква логика как прехождам от една в друга, но в случая просто ме помолиха това да е "Бурята".
За предаването "Неделя 150" Робърт Уилсън коментира дали за един театрален режисьор е важно кой е президентът на САЩ:
Доналд Тръмп беше бедствие. Той е расист и беше невероятен срам за нашата страна да имаме такъв президент, но това се променя. Байдън е много по-близо до моите идеи за това какво представлява демокрацията. Тръмп беше много далеч от представата ми за демократична република.
Има ли значение животът на чернокожите Black Lives Matter?
Разбира се, че има. Когато бях на 27 години, осинових чернокожо момче. Направих това като гей мъж. Това момче никога не беше ходило на училище, не знаеше думите. Не го осинових, защото е чернокожо, а защото то нямаше шанс за никаква форма на обучение, на образование. Представяте ли си го това? Беше без думи! И моят живот напълно се промени и се обърна към визуалните звуци и сигнали. Не беше заради цвета на кожата му, а заради начина, по който мислеше и по който виждаше света.
Съгласен ли сте, че изкуството наподобява живота?
И да и не. Докато говоря с вас за времето и пространството, гледам през прозореца и виждам как едно дърво се движи от вятъра. Това се случва в реалния живот и това се случва на сцената. Някой може да казва нещо, но в следващия момент друг казва друго, което напълно променя курса на живота. Или нещо се случва и то е животът, който ни изненадва. И по този начин е близко до живота. Но аз не обичам натурализма. Мисля, че натурализмът е лъжа. Да бъдеш на сцената, това е нещо изкуствено. Начинът, по който говориш на сцената, е нещо, което няма да направя извън сцената... Ако си припомним онзи монолог от Хамлет. Ние не говорим по този начин. Не бих използвал този тон в интервю, но така ще го направя на сцената. Това е театрален език, езикът на театъра. Същото се отнася и до движението - как се придвижваме по сцената - не това движение, което правим в реалния живот. Но ако някой се опита да се движи по естествен начин на сцената, ще изглежда толкова изкуствено. Защото сцената е различна от живота, животът е различен от сцената. Звукът е различен, подът, как стоиш върху повърхността на пода е различно от начина, по който стоиш на спирката и чакаш автобуса. Сценичният под е като от друго пространство. Японците са вярвали, че боговете са под пода.
В началото на 80-те години на ХХ век Робърт Уилсън разработва може би най-амбициозния си проект: многонационалния епос, озаглавен "Граждански войни: едно дърво се измерва най-добре, когато е надолу". Заедно с международна група художници Уилсън планира тази опера като център на олимпийския фестивал през 1984 г. в Лос Анджелис. Въпреки че пълният епос никога не е бил виждан в своята цялост, отделни части са представяни в САЩ, Европа и Япония. Отново ли светът е в "Граждански войни"? И дали е време отново да мерим дървото, когато е с върха надолу?
Ние винаги сме в гражданска война. Когато едно дете се опитва да си върже обувките, това е гражданска война. Гражданска битка има в това да се научим да говорим, да се научим да ходим. Ние сме непрестанно изправени в една гражданска битка.
