В „Демократически преглед“ от 1911 г. в статията си „Имаме ли художествена критика?“ Сирак Скитник пише: „Ако е само да се каже: „вещо изпълнено“ или просто „хубаво“, по-добре това да каже художник, който безусловно влага зад тези думи разбиране, отколкото друг да каже това, изхождайки от съмнителна „обща“ художествена култура. Но последната мисъл стои до една опасност, която вече имаме в България. Това дето „художествената култура“ прилича на неособено умен, натруфен младеж, показва, че при редки само изключения художникът може да бъде добра (не бих казал критическа мисъл), а уяснено преживяваща душа, която да посредничи при творчество и възприятие.“
Преди това той е критикувал съвсем конкретно липсата на съдържателна критика или нейната посредственост в нашата литература, изобразителното изкуство, театъра, като не е пестил сарказма си: „А нашите „критици“ надраснали ли са нашите писатели и художници? Те приличат на оня десетгодишен син, който пуши цигари и мисли, че знае повече от баща си. И истинността на тая мисъл би трябвало да смущава ония, които по лош навик обичат да престъпничат с перото.“
В книгата „Следите на Скитника. Критика и публицистика“ можем да се възхитим от смелото перо на Сирак Скитник, от неговата прозорливост, широка култура и дълбочината, с която осмисля културния ни живот, а не на последно място от съвсем актуалното звучене на статиите му. Тя събира публицистични, критически и теоретични текстове на Сирак Скитник (1883-1943) – художник, председател на дружеството „Родно изкуство“, първият директор на Националното радио, съредактор в сп. „Златорог“, артистичен директор на Народния театър, културна фигура от висок ранг.
Работата по съставителството е на Милена Бойчева. В „Сантиментален послеслов“ Ясен Бориславов описва перипетиите първоначално около дипломната работа на Милена Бойчева върху Сирак Скитник, върната заради „липса на марскистко-ленински подход“, след това разказва за осуетеното публикуване на сборник с негови теоретични статии и рецензии за театрални постановки, а поради внезапното прекъсване един ден на „нишката на нейния живот“, как ръкописът, който тя прецизно подготвя, остава неотпечатан в архива ѝ, откъдето е изваден на бял свят и издаден в нейна памет под редакцията му. Надеждата е, че Сирак Скитник чрез тази книга ще „проговори отново със собствен глас“, защото е важно да не прекъсваме нишката, която ни свързва със собствената ни култура и да познаваме „един от най-изявените строители на модерната българска култура през XX век“.
Чуйте Марин Бодаков
