Поетът е жив, ако поезията му се чете и в този смисъл Иван Методиев продължава да живее в своите стихотворения. В отдавнашно интервю беше казал, че „свободата в поезията се реализира на основата на разума и на възможността на човека да придава винаги нов смисъл на света, а може би и да надхвърля границите на самия свят. И в това е същинската свобода – да се дава нов смисъл на нещата, нов смисъл на света, нов смисъл на човека.“ Към такива далечни хоризонти и светове, към космическото беше обърнал той погледа си на творец и философ.
Книгите, които издаде, с времето придобиха още по-голяма поетическа и философска тежест, стихотворенията му сякаш носят неописан до днес ИванМетодиевски химически елемент за въздействие и отваряне на сетивата към по-високи пространства. Чуваме гласа му в излятите до съвършенство стихове:
Космогония
Ленива космогония от плява
и плетища с проскубани петли.
Мълчание, което се прозява.
От край до край магарешки бодли.
Насред дерето – вирче и върби.
А във водата – чергици продрани.
И вечните им прани-недопрани,
с канап пришити български съдби.
Надникнеш към небето – полумрак.
Мъгли. В мъглите – бог. И мокра глина...
Надникнеш във душата си невинна
и плахо се отдръпнеш – прахоляк...
И дълго слушаш после как вали,
а с всяка капка все по-тихо става...
И ето на – животът си минава...
И уж боли, а никак се боли.
