Пет артинсталации в старинния квартал „Варуша – Юг“ във Велико Търново създават настроение и провокират размисъл. Творбите са дело на петима творци, обединени в Арт група „Дупини“, и са направени на тазгодишния им пленер в село Габровци с финансовата подкрепа на програмата „Изкуство и култура“ на община Велико Търново.
Три огромни дървени трона привличат вниманието в района на Административния съд по стръмната уличка зад паметника на Никола Пиколо към историческата гара „Трапезица“. Те са дело на Румен Димитров – Попа, председател на група „ДупИни“.
„Моята работа е „Троновете“, продължение от проекта ми през 2012-а година. На площадката срещу старата поща представих моите три трона с различни размери. Оказа се, че много бързо трябва да се изместят троновете тогава и аз ги преместих на улицата, където аз живея на алеята за гара „Трапезица“. Аз усетих, че те имат тази невероятна сила да привличат туристите и затова аз реших да възобновя тази моя инсталация „Троновете“ като направих три нови трона. За мен този град, старопрестолният град, заслужава да има такива тронове, които са съсредоточени в някакво място. Това място е много близо до площад „Велчова завера“ и в един момент аз се замислих защо не, по някакъв начин това е нашата завера. Това са едни хора, които се наговарят, седнали са като фигури, седят и мълчат, и туристите минават и се кефят“, каза за БНР Румен Димитров.
Новите дървени тронове са много по-големи от старите, а идеята е същата – да привличат любопитството и вниманието на туристите и на великотърновци, но единият трон, излиза от зида наполовина. Другата част от тази паралелна реалност е в село Габровци като своеобразен портал между градската среда и мястото за артистична работа на група „Дупини“, обяснява Румен Димитров.
Катерина Милушева се намесва в градската среда с две творби за нещата, които ни липсват днес – стих, посветен на обичта, и два дразнещи празни стола, провокиращи за диалог:
„Върху една фасада на необитаема къща в момента напечатахме върху черен фон с бели букви стихотворението на Марин Будаков – търновец, голям поет, голям човек, голям журналист, когото загубихме съвсем скоро и това беше, за да го запазим сред нас. Стихотворението се казва „Обич“. Можете да го видите, то е на една автобусна спирка до паметника „Велчова завера“. Другата ми намеса е също в такова изоставено пространство. Рефлектирам на тези неща, не че няма прекрасни и красиви в този град, особено в неговата стара част, което е едно архитектурно бижу, но все пак има изоставени пространства и аз разположих два оцветени стола в ярки, флуоресцентни, контрастни, дразнещо натрапчиви цветове, но два стола, поставени един срещу друг като място за диалог, за някакъв мислен, вътрешен диалог на някого с някого“.
Цветна керамична закачка с разцъфнали сини цветя вдига погледите и настроението на преминаващите между Колю Фичевата църква „Св. св. Константин и Елена“ и Клуба на културните дейци във Велико Търново. Провокацията е на сценографката във великотърновския театър Лидия Къркеланова, също част от група „Дупини“:
„Едни фунийки, керамични, с които аз съм се забавлявала, като съм ги правила. Все пак реших да се облека в синьо и си казах: Това е моята концепция. Изневерих на зеленото, защото съм със зелена коса, радиослушателите няма как да видят и си казах – ето това е един сив, дъждовен градски ден, вървите по улицата и срещате една усмихната жена, червенобуза, със зелена коса, облечена в синьо, първото, което ще се случи, е може би усмивка, забелязвате ме. Сив ден, една жена облечена в синьо – това са моите телефончета, една сива каменна стена и едни сини керамични телефончета. Когато човек минава по тези стълби, може да погледне, ако не си гледа само в краката, да погледне нагоре и да си каже: А, сини телефончета, една изненада. Но предполагам, че ще му стане приятно и за мен това е предостатъчно като някакъв очакван ефект“.
Абстрактни геометрични дървени структури са двете творби на Орфей Миндов, които са мост между историята и въображението на посетителите още преди да прекрачат под колонадата и да минат през тежката метална порта на лапидариума на Археологическия музей във Велико Търново.
„Да пренасят, да бъдат като прелюдия към това, което ще види зрителят в археологията, която е експонирана вътре. Тази кореспонденция от съвременното към онова, което е отпреди много години – това съм търсил аз, съвременно изкуство, което да бъде един преход. Едни гледат към бъдещето, други гледат към историята, зависи от приоритетите в крайна сметка. Там, където съм ги сложил, е особено място – то е вход-изход, можеш да влезеш, можеш и да излезеш от историята в съвремието, така че позицията е активна и е въпрос на субективно възприемане. Предизвикателството е не само мястото, а по-скоро експонацията в активни градски среди, в активни пространства, там където е директният контакт със зрителя, защото за мен изобщо изкуство в градска среда почти липсва в България“, обяснява творецът.
Петата провокация в градската среда на старо Велико Търново е дело на Румен Рачков – Дървесния. Пред входа за библиотеката на историческото читалище „Надежда“ той е поставил металната си инсталация „Излюпването на ламята“:
„Идеята е ново начало, излюпване, яйце. Ламята е приказно създание, което е свързано с традициите, с фолклора. Когато се излюпва, не знаем каква ламя ще излезе. Може да е добра ламя, която, ако не е много проклета, на преклонна възраст ще бъде мъдра, ще помага. А може да бъде някаква проклета хала, която прави пакости, изпива водата от изворите, краде девойки, като кихне прави горски пожари. Тя се излюпва, ние не знаем каква ще бъде. Това е ново начало. Никога не знаем какво ще излезе. Така е с всяка идея. От тук връзката с читалище „Надежда“, че едно ново начало е нова надежда, нищо че не знаем какво ще се излюпи“.
Творците дадоха специално интервю за БНР и повече можете да чуете в звуковия файл.
