Eмисия новини
от 21.00 часа
Българско национално радио © 2021 Всички права са запазени

Колко години са нужни, за да документираш трансплантацията на органи в България

Преди известно време двама души се захващат с къртовската задача да документират в текст и снимки драмата на донорството на органи в България - заснемат и си говорят с хора, които няколко месеца по-късно вече няма да са сред живитие, докато очакват трансплантация; говорят и с такива, които имат късмета медицината да ги върне от смъртта; изживяват труда на лекарите и безумните ситуации, породени от хаоса в цялото ни управление. 

Отговорът на въпроса в заглавието е близо 7 години. За това време фотографът Александър Николов и журналистът Димитър Панайотов заснемат и събират историите си. После им дават завършата им форма. Огромното количество работа, което стои зад реализирането на подобен проект, е цената на пълнокръвното журналистическо отразяване на един сложен проблем.  

Замислен като книга проекта "Последният дар на човека" тази есен видя бял свят като мултимедийна страница, чрез която всеки може да се откъсне за малко от комфортната си зона и да види света в неговата емоционална цялост. 

А конкретният проект, проследяващ трансплантациите в България, в крайна сметка ражда нещо потенциално много голямо - фондацията "Документалистите", посветена на реализирането на тежки журналистически проекти - истории, за които не са достатъчни няколкото часа преди централните новини. 

Александър Николов

Екипът

Двамата документалисти първоначално ги събира едно от средствата за регистрация на действителността. Димитър си търси фотоапарат чрез популярния "Фото форум", а Александър е един от хората, които му дава мнение относно подходящата техника.

"Митко много искаше да има фотоапарат - тогава се намесих аз и му казах "Човек стига глупости!"

"Видя моите фотографски способности и каза "Аз снимам, ти пишеш", което си остана и до днес", допълва Димитър.

Създаденото приятелство постепенно се завърта около общата идея да правят "бавна журналистика" - документални проекти, които отнемат повече от една седмица или един месец. Такъв е и "Последния дар на човека". В него авторите му търсят донори и чакащи за трансплатанция в България, влизат в болниците по време на такива операции и участват в преследване на линейка, която мислят, че превозва органи. Но за това след малко.


Димитър Панайотов

В началото Александър и Димитър се впечателни от първите големи мултимедийни проекти, с които световните медии се опитват да овладеят изразните средства на ХХI век. Такъв пример е Snowfall на "Ню Йорк Таймс".

Поводът за техния проект е една лична трагедия. Братът на Александър умира само на 21 години след мозъчен кръвоизлив. Семейната трагедия прераства в социално наблюдение, след като семейството решава да дари органите на Георги на нуждаещи се от трансплантация. Така Сашо, а впоследствие и Митко, се сблъскват с един свят на фатално очакване.

"Знаехме, че ще направим нещо по темата. Особено след като разбрахме каква е реалната ситуация с донорството на органи в България."

Темата

Драмата на донорството и чакането за трансплантация понякога изплува в медийното пространство. Разбираме, че над 1000 човека чакат подобна процедура, някои с години, а много от тях умират по време на чакането. Чуваме, че в Правителствена болница такива трансплантации са реализирани извън списъците и срещу големи подкупи. Научаваме, че единствената възможност за трансплантиране на бял дроб за български пациенти е била отнета.


Не виждаме обаче как хора буквално умират в очакване, докато машини им осигуряват най-базовите функции на човешкия организъм - дишането или изпомпването на кръвта. Не виждаме кървавото изкуство на сложните хирургически интервенции, трилъра и математическата прецизност на донорската ситуация. Или как нескопосаните политически решения водят до иначе предотвратима смърт. "Последния дар на човека" ще ни даде безплатно този поглед в рамките на 8 мултимедийни "глави", две от които вече са достъпни на dokumentalisti.bg

Работата

"Лекарите много ни помогнаха, защото ни насочиха към хората (донори и чакащи трансплантация. Самите хора искаха да разкажат историите си и разбираха целта на "Последния дар на човека" - да популяризира каузата на донорството и да провокира хората да говорят за това вкъщи", разказва Александър Николов.

Той и Димитър изтъкват, че не са успявали да се "изключват" - да се изолират от емоционалността на ситуацията.

"Тези истории се развиват в болници, в различни градове. Когато отидем да снимаме донорска ситуация, трансплантация, да говорим с лекари, с хора, ние сме доста под (влиянието на) адреналин. Тогава не усещаме емоция, депресия и т.н. Проблемът идва после, когато (адреналина) ни пусне на подсъзнателно ниво", разказва Димитър.

В конкретния проект се появяват ситуации, които нито журналист, нито какъвто и да е човек би искал да изпита.

"Има едно момче - Мариян от Ловеч. Отидохме до там и говорихме с него. Направи ни много силно впечатление, защото беше един от най-борбените хора, които срещнахме за всичките години на проекта. Чакаше за бъбрек. Учеше фармация, работеше, докато ходи на хемодиализа. Страшно борбен и умен. Ходихме до дома му, снимахме го с кучетата му. Говорихме и се смяхме. Наскоро научихме, че е починал", разказва Димитър Панайотов за само една от няколко подобни случки при работата по проекта. Историята на Мариян е част от вече публикуваната втора глава на "Последния дар на човека".

"Имах сериозна психическа преграда. Трябваха ми няколко години, за да мога да напиша тези истории. Написал съм ги 2019 и 2020, а интервютата са взети 2017 година", допълва Митко.

Освен създаването на емоционална връзка с историята, журналистическата работа по проекта включва и ситуации, достойни за екшън филм.

"Във Велико Търново сме, присъстваме на експлантация на черен дроб. Тръгваме си по-рано (от операцията), за да посрещнем линейката и екипа, който ще се качи на военния самолет "Спартан". Когато органите са от градове далеч от София се използва този самолет. Тръгнахме след линейка, която преследвахме със 120, 130, 140 километра в час по тесни междуградски пътища. И подминахме летището."

Двамата автори разбират, че карат след друга линейка, която не превозва екплантирания черен дроб. Връщат се на летището, където виждат влизането на правилната линейка, но нужните им снимки как лекарите пренасят органа на военния самолет за малко да бъдат осуетени. Облечени в лекарски престилки двамата преминават през охраната и правят нужните снимки. Появява се обаче гранична полиция, която иска да ги арестува и снимките да бъдат изтрити. Спасяват ги журналистическите карти. А драматично снетите кадри са от голямо значение за целия проект.


"Чакахме да снимаме донорска ситуация 5 години. Кой ще ни извика? В такива случаи всичко се случва за много кратко време и никой не се сещаше за нас, но тази пролет най-накрая ни извикаха. Обадиха ни се в 3ч. следобед, че донорската ситуация започва. Трябваше да стигнем за два часа от центъра на София до Велико Търново и болницата. Беше важно", разказва Митко.

Две или три години чакат, за да присъстват на сърдечна трансплантация. Викат ги и отиват в столична болница, но на Митко му прилошава. Описва следната атмосфера.

"Влизаш и е като по лекарските филми. Много е сюреалистично. Първото нещо, което видях, беше изваденото неработещо сърце - човешко сърце, с впити в него машини и кабели. А лекарите слушаха Пинк Флойд. Трябваше ми малко време..."

Немалко време е трябвало и на "Последния дар на човека". Между 2015 и финалната му поява той се трансформира от сайт в книга и обратно в трансмедийния финален продукт.

Още по въпроса с трансплантациите и трудностите по реализирането на дългосрочен документален проект в България чуйте в звуковия файл.

Новините на БНР - вече и в Instagram. Акцентите от деня са в нашата Фейсбук страница. За да проследявате всичко най-важно, присъединете се към групите за новини – БНР Новини, БНР Култура, БНР Спорт, БНР Здраве, БНР Бизнес и финанси.

Най-четени

Подкасти от БНР