Eмисия новини
от часа
Българско национално радио © 2021 Всички права са запазени

Фотографът Гаро Кешишян: Искам да съм златотърсач, не златар!

Снимка: Калин Руйчев

Гаро Кешишян е един от най-значимите български фотографи. Роден е във Варна през 1946 г. в семейство на арменци. В периода 1971 – 1981 г. работи като инженер-технолог в металургичната промишленост. След 1976 г. негови работи са показвани в самостоятелни и групови изложби в България, Унгария, Чехословакия, Полша, Югославия, Турция, СССР, САЩ, Франция, Германия, Швейцария, Дания, Финландия и Япония. Участва в някои от най-престижните фотографски фестивали като Les Rencontresd' Arles и Foto Fest - фотографското биенале в Хюстън, САЩ. Фотографии на Гаро Кешишян са част от колекцията на Фондация „Серджо Поджанела“.

Наскоро във Варна се състоя премиерата на фотокнигата “От упор” - луксозен албумен том с най-доброто от Гаро Кешишян. Това е първата монография, представяща работата на фотографа на български език. Тя включва над 100 фотографии от негови емблематични серии като: „Леярната”, „Цигани”, „Строителни войски”, „Арменци”, както и студийни работи от различни периоди и съвсем нови фотографии. Съставител на книгата е Красимир Машев, а съдържанието е поднесено под формата на диалог с Гаро Кешишян. Описани са множество истории, случки, хора и места - лични преживявания на фотографа.

По този повод Гаро Кешишян беше гост в рубриката „ОбективНо“ на предаването за култура „Гравитация нула“. С фотографа разговарят Светлана Вълкова и Любомир Бенковски-Бенджи:

Ти си арменец, в България има много фотографи арменци, имаш ли обяснение на този факт?

Много - не знам, обаче известни има. Мога да изброя няколко имена: Шавар Шартин-Шами, много добър фотограф, Торос Хорисян, един от старите фотографи, Арам Хаджолян, братя Хаджолян – основоположници на варненската школа, Бедрос Азинян от Казанлък. Във Варна също имаше фотограф-художници, които са известни, повечето студийни обаче, Саркис Саркисян...

Тази история с фотографите арменци всъщност върви по традицията на емигранти хора. Всички казват: туй, арменците – златари, часовникари... Еми така е – той като идва тук гол, бос, нищо няма, трябва нещо да работят. Какво да работят? Щом идват от Изтока, значи носят някакви занаяти и скришно си ги предават от баща на син. И с фотографията е така – това е професия, в която работиш там в тъмното, не може всеки, не е като сега – правиш 3 хиляди снимки, докато ти се счупи батерията, и все нещо ще се случи. Ама тогава трябва да владееш химия, други някакви умения – не е лесна работа.

Баща ми беше професионален фотограф, на мястото на „Черно море“ му беше студиото, само един ученик е имал. Във фотографията, освен чистият занаят, там трябва да притежаваш голяма доза артистичност. Може би тези арменци са имали добра артистична нагласа вътре в себе си, макар че носят трагедията дълбоко в сърцата си, но чувството за хумор сигурно ги е лекувало, фотографията се явява един отдушник.

Каза, че си научил занаята от баща си?

Не.

Как се запали?

Бяхме една група приятели от Механотехникума, тази компания съществуваше, докато завършихме висше образование. Един-двама от моите приятели са занимаваха с фотография, мене пък въобще не ме интересуваше тази работа. Чак на 30 години една снимка направих. Обичах да рисувам карикатури, отдаваше ми се и мислех, че мога да стана карикатурист. Моят приятел Владо,той е виновен аз да започна да се занимавам с фотография,беше си купил един фотоапарат, хубав за тогава, от ГДР, и снимаше нищетата в живота. Това му беше хоби, черно-бели снимки, имаше една малка лабораторийка метър на метър и половина,заедно плащахме наема – 10 лева на месец, на едно таванче, където нямаше и вода. Седем етажа носим с кофите вода. Един ден Владо донесе една снимка, (дотогава не проявявах интерес, работя си в завода и толкоз), той направил снимка на морето, ама отблизо, там вълните като се ударят във вълнолома, се получава обратна вълна и като се срещнат с другата, стават едни интерференции на водна основа – водата изглежда като олово, което ври. Няма пяна, само една сива маса. Така се впечатлих от тази снимка, направо ми закипя! Викам: ааа, аз дето ще рисувам, и аз ще си купя един фотоапарат. Така започнах. След това употребих 10 години от живота си да си изясня въобще какво е фотография.

И още колко след тези 10?

Сега мисля, че горе-долу ми е ясно, но то е необятно нещо. Оказа се, че фотографията е един език, който няма нужда от превод.

Само красота ли трябва да показва една фотография?

Категорично не. Красотата може да е упойката, обаче костният мозък и болката са надълбоко, там, където човек или не иска, или трудно стига. Затова мисля, че е красотата повече повърхностно ми действа, но има хора, които прекалено са вживени в това.

Като говорим за красота – в момента е модерно да се разкрасяват снимки с различни обработващи програми. Какво е твоето мнение за посредствени снимки, които биват разкрасявани и после предизвикват много лайкове в социалните мрежи?

Креватна фотография му казвам аз.

Като едновремешната креватна живопис...

Точно така – с двете лебедчета. Това е свобода на интелектуално ниво. Всеки си разрешава колкото му е акълът. Какво ме интересува мене нещо разкрасявано? Аз често казвам, че най-свестните неща стават във фото журналистиката,защото тя е най-близо до истината и до болните места.

Фотографът е златотърсач, не е златар. Колко тона кал трябва да разровиш и пясък да пресееш, за да намериш едно зрънце злато. А златарят, туй му е работата, седи там и го прави на пръстен. Мен златарството не ми е интересно, колкото и да са фантастични формите, пръстените и т.н., те имат изключително комерсиална цел. А търсенето на истината и изваждането и на показ има освен философска, и социална функция, ако щете и политическа,и хуманистична. Тогава фотографията има определен смисъл и може да помогне някои неща да бъдат избегнати.

Трябва ли да има морал във фотографията? Има ли такава граница и къде е тя?

О, да. Тази граница е много опасно място. Познавам известни фотографи и поне един български, за които моралът беше нещо непознато. Така брутално навлизаха в личното пространство на хората, че даже ние се отвращавахме от това, макар че снимките на българина са впечатляващи. Не можеш да влезеш в една психиатрия, където хората не са на себе си ида ги караш да се събличат умишлено, да правиш снимките и след това да пишеш отдолу „Българи“! Като видях този албум, направо го отписах като човек. Не искам да казвам име, той после отиде да живее във Франция и се върна с тази книга. Представянето беше във Френския културен център в София, културният аташе на Френското посолство не беше я виждал и човекът напусна залата, не искаше да гледа,каза: „Трябвало е книгата да я кръстите „Вулгари“!“

Трябва да има морал, трябва!

От всичко, което снимаш, хората ли са ти най-интересни?

Имало е моменти, когато се отдавах на абстрактна фотография, мислех, че няма да снимам хора, но както каза Росен (фотографът Росен Донев), ще видиш, че ще се върнеш, няма как.

Абстрактното е интересно нещо, но доскучава по някое време.  А когато снимаш хора, ти се докосваш до едни други вселени.

Цялото интервю може да чуете тук:


Новините на БНР - вече и в Instagram. Акцентите от деня са в нашата Фейсбук страница. За да проследявате всичко най-важно, присъединете се към групите за новини – БНР Новини, БНР Култура, БНР Спорт, БНР Здраве, БНР Бизнес и финанси.