Eмисия новини
от 09.00 часа
Българско национално радио © 2022 Всички права са запазени

Мутирали тигри бродят из пустинята Негев

Неотдавна в „Покана за пътуване“ кореспондентите на националното радио в Тел Авив Искра и Феня Декало разказаха за кратера Рамон на пустинята Негев, мястото, където американски и израелски астронавти тренират за мисия до Марс. А в древни времена е имало набатейски хан по пътя на благовонията от византийско време. Там е минавало най-краткото сухоземно трасе от Оман и Йемен до пристанищата на Газа и Ашкелон.

Днес виртуалното пътешествие с тях продължава със сензационния разказ на водача им в пустинята, преселника от Австралия, Артур Димош: „Живея в най-близкия до кратера кибуц. Горещо е и спя с отворена врата. Усетих, че някакво животно се мята върху мен. Помислих, че е кучето ми, но на светлината на луната се очерта зейнала паст, готова да се вкопчи в гърлото ми. В това време върху нападналото ме животно се хвърли моята котка. То се извърна да я прогони или захапе. Разсейването му бе достатъчно, за да възседна нападателя си. Беше съвсем изкльощавял ...тигър. Някога в пустинята е имало и лъвове, но благодарение на човешката дейност са изчезнали. За изчезнали се смятат и тигрите, но се оказва, че още има, макар и силно мутирали, екземпляри. Тигърът тежеше не повече от 24 кг. Развиках се. Съседи ми се притекоха на помощ. Успях не само да неутрализирам нападателя си, но и да съхраня живота му. Предадохме го на Ветеринарната клиника за диви животни. Там го подхранили около месец и го пуснали в пустинята. Не се знае дали е оживял сред силни и хитри лисици, пустинни вълци и други хищници“, завършва Артур Димош.

Феня: Кратерът Рамон е най-доброто място в Израел за наблюдение на звездите и на скални образования от някогашните морски животни. Вечерта ни повеждат към обсерваторията на самия връх. Изнесели са за нас на каменната площадка телескопи. Наоколо няма светлини, които да ни попречат да наблюдаваме метеоритния дъжд и звездите. В пустинята за броени минути става толкова студено, че молим за одеяла. Лекцията е монотонна, а и ние сме смъртно изморени. Преминали сме много километра пеш или върху подскачащи върху камъните джипове. Май най-важното при това наблюдение за нас бе да не заспим.

Искра: Мечтаехме да опитаме бедуинска храна, но закуската бе съвсем европейска. Единствената „местна подправка“ бяха планински кози, спуснали се от околните чукари до нашия къмпинг. Явно вече са свикнали с хората и си просят нещо за ядене, без да ги доближаваш. Водеха и малките си. В раниците си взехме само вода. Личните ни вещи ще пристигнат в следващото място за нощувка с пикап. Храната ще получим в заслон – сенници от местни треви сред нещото. Компания за кетъринг ще пренесе продуктите и водата. Бедуини ще сготвят на огън.

Преди да потеглим, в информационния център до наблюдателната площадка можем да видим едночасов геоложки филм, прекъсван на няколко пъти за наблюдение на експонатите отчупени от скалите. В края на сеанса ни раздават лупи. Първата ни спирка е амонитна скала. Задачата ни е за половин час да отрием и заснемем колкото се може повече вкаменелости от морски животни. Разрешено е ползването и на алпинистка техника, но... за тези, които умеят. Другите се опитваме да достигнем до неочаквани гънки в скалите, та дано открием нещо повече от спираловидните останки от охлювчета, раковини от миди или вдлъбнатини, в които е имало червеи. Отлюспването дори на трошичка от скалата се наказва със солени глоби.

Феня: Половината час отдавна е минал, когото се оказва, че нашият водач така и не се е явил. По-голямата част от групата се връща в къмпинга, но ние решаваме да достигнем „въртопа“, както е по програма. Откриваме маркировка по скалите. Според Гугъл показва маршрута за прекосяване на Израел, който почти всеки от местните жители поне веднъж в живота си е изминал пеша, на колело или на мотор. Най-често това е станало след завършване на военната служба.

Пътят ни е по дъното на суха река. На места бреговете са стръмни и е доста дълбоко. По зъберите на планините личат пещери. Най-малко забележимите от тях са своеобразни „гардероби“ за бедуините. Лете там складират зимните си палатки, които от напластена козя вълна, отвън обилно намазана с мас, така че дори пороен дъжд да не проникне в помещението, което образуват. Там оставят и по-плътните си дрехи и обувки. Зиме там са летните им, тъкани от овча вълна, палатки и тънките им дрехи. Навремето са криели и богатствата си, но се навъдили крадци и се наложило всичко ценно да си носят със себе си.

Вървим около три часа по реката, но този „въртоп“, край който би трябвало да е и заслонът с обеда ни го няма и няма. За щастие под едно маслиново дърво (нещо много рядко в тази част на пустинята) забелязваме бедуини. В белите дрехи са мъжете, но има и два силуета в черно. Значи има и жени. Насочваме се към тях.

Искра: Срещата ни е случайна. На тъкана пътека под сянката са седнали четирима мъже, от които две момченца и две жени. Още не доближили, ни предлагат кафе. Знаем, че според традицията, ако сипят само на дънцето на чашка с големината на едър напръстник, е покана да погостуваш, ако чашката е пълна – се смята, че скоро трябва да си ходиш. Поднасят ни по половин чаша, та не знаем какво да мислим. Не че се готвим да им досаждаме. Питаме ги за пътя. Движили сме се в обратната на целта ни посока. Едната от жените е билкарка. Веднага ми направи билкова настройка, защото след вчерашното друсане едва си изправям гърба. Течността не лекува, но успокоява и болката изчезна. В пустинята има растения и плодове. Някои са над земята, други се изкопават, но има знаци, че са там. Ако ги познава, човек няма да умре от глад. Има и билки срещу ухапване от скорпиони и змии, срещата, с които са нещо обичайно.

Показват ни пътя, но преди това ни нахранват с „афиг“ – сушено, обезмаслено овче сирене, солено и пиперлия. Напълват ни и шишетата. Трябва да пием пестеливо. Прекият път е през баира. Няма пътека. Но от време на време има маркировка.


Феня: Може за бедуините къмпингът да е близо, но ние стигнахме там чак следващата сутрин. Да се изкачваш по чакъл не е най-приятно. Вечерта бе много студено, но не можехме да спрем и да запалим огън. Няма от какво. Чувахме вой на животни. За щастие – от далеко. Накрая вървим по шосе. Няма коли, защото не е главното шосе от Ейлат до Бер Шева. Небето просветля. Виждаме, че край нас са някакви скали и се отбиваме да погледнем. По отсрещните баири се спуска „водопад от облаци“. Според научното обяснение, което четохме по-късно, явлението се получава при сблъсък на студена и гореща въздушни маси. Но в момента гледаме водопадите и мечтаем да натопим устни в тях. Водата на всички ни е свършила. И точно тогава по пътя минава камион. Съгласява се да ни качи срещу заплащане за бензина.

Когато стигаме до къмпинга, автобусът вече е с включен двигател. Все още се колебаят дали да тръгнат без нас, или да ни чакат.

Следват около три часа път по главното шосе през пустинята. До цивилизацията.

Снимки: Искра и Феня Декало

Новините на БНР - вече и в Instagram. Акцентите от деня са в нашата Фейсбук страница. За да проследявате всичко най-важно, присъединете се към групите за новини – БНР Новини, БНР Култура, БНР Спорт, БНР Здраве, БНР Бизнес и финанси.
Подкасти от БНР