Как става така, че днес използваме по-икономични и енергоспестяващи уреди, а концентрацията на въглероден диоксид не намалява, напротив увеличава се, а технологичният напредък не ни изважда от въглеродната зависимост?
Има парадокс в това, че все по-ефективната употреба на даден ресурс не намалява общата му консумация. А парадоксът е известен отдавна и носи името на британският икономист Уилям Стенли Джевънс.
В зората на Индустриалната революция се смятало, че изобретяването на по-ефикасни парни машини ще спести въглища, оказва се обаче, че след подобренията в мощността и икономичността на парната машина, консумацията на въглища всъщност значително нараства. По-ефикасното горене първоначално води до спестяване на ресурс, от което цената на ресурса пада. Понижената цена и увеличената мощност обаче привличат нови потребители, а с това общата консумация се вдига до първоначалните размери и дори над тях.
С една дума, стигаме до колкото повече, толкова повече: по-икономичните самолети водят до повече самолети, по-енергоспестяващите електрически крушки водят до все по-осветени домове, публични сгради, фасади, витрини и каквото се сетите.
Парадоксът на Джевънс се наблюдава и в градското планиране – отварянето на повече място за автомобили води до все повече автомобили и съответно нужда от все повече място за тях.
Парадокса на Джевънс ще наблюдаваме, ако в София се построи завод за горене на отпадъци. За да се изплати инвестицията ще е нужно инсталацията да функционира на пълен капацитет. Това ще обезсмисли инвестициите в рециклирането, както и ограничаването на употребата на опаковки и стоки за еднократна употреба. Напротив, колкото повече боклук се произвежда, толкова по-печеливш ще е инсинераторът.
Добрата новина е, че парадоксът може да бъде обърнат и да действа и в положителна посока – колкото повече велоалеи, толкова повече велоалеи, колкото повече място за хората, толкова повече...
Чуйте Христо Панчев, доктор по информационни науки и семиотика на рекламата, комуникатор на науката и автор в Климатека.
