От 4-и до 20-и февруари светът отново ще е Олимпиада. Тогава в Пекин ще се проведат Зимните олимпийски игри. Но още много преди началото им политическият заряд се покачи. Съединените щати обявиха дипломатически бойкот. Към тях се присъединиха Великобритания, Австралия, Нова Зеландия, Белгия, Дания, Нидерландия и Япония. Също и Литва, която изпадна под силен политически натиск от Китай заради отношенията си с Тайван. А към Литва солидарно се присъединиха Естония и Латвия. Швеция отказа да изпраща политически представители под предлог пандемията. А обща позиция на ЕС няма заради предстоящото домакинство на летните олимпийски игри на Париж. Пък и от Германия не се чува категорична позиция, вероятно заради икономическите интереси на Федералната република Китай. Външният министър Аналена Бербок заяви категорично, че няма да пътува за Пекин - тя е известна с непоколебимата си критика срещу потъпкването на човешките права. Така от световните лидери остана единствено руският президент Владимир Путин, който ще уважи китайските домакини въпреки наложената от МОК забрана за участие на руски състезатели заради допинг скандалите.
"Предстоят Олимпийски игри с голям политически заряд", каза в предаването "Събота 150" проф. Гунтер Гебауер, бивш лекоатлет, професор по философия и социология на спорта на Свободния университет в Берлин, автор на редица книги за историята на Олимпийските игри. А в нея постоянно се преплитат политиката и професионалният спорт.
Възможно ли е обаче Олимпийските игри да са аполитични? Още в Олимпийската харта е казано, че игрите са мисия за мир, че служат на равенството между хората и на човешките права и гражданските свободи.
"Това само по себе си е политическа заявка", казва проф. Гебауер. И допълва:
"Предстоят трудни игри, и не само аз мисля така. От една страна Китай иска да се представи като световна сила - вижте китайския нов път на коприната, амбициите за влияние в тихоокеанския регион, нарушаването на човешките права на уйгурите, действията на Пекин срещу демократичните институции в Хонконг, да не говорим за Тибет. От наша, западна гледна точка е неприемливо поведението на президента Си, който иска да укрепи авторитарната си власт, включително и чрез наложените драконовски ограничения по време на Олимпийските игри.
Като политически проблематични се определят и Зимните игри в Сочи през 2014 година. Критиката тогава се фокусира върху потъпкването на човешките и гражданските права, които са залегнали в Олимпийската харта. Можем ли да говорим за политическо решение при избора на домакин на игрите?
Ако стъпваме на Олимпийската харта, би трябвало изборът на страната домакин да е подчинен на спазването на човешките и гражданските права. В интерес на истината в хартата не е посочено ясно какво точно трябва да се разбира под човешки права. Освен това от години наблюдаваме известна близост на Международния олимпийски комитет и на неговото ръководство с автократичните режими, които могат да гарантират безпроблемно провеждане на игрите. Това включва навременно изграждане на инфраструктурата, стройна организация по време на игрите и не на последно място - сигурност за състезателите и функционерите. Президентът на МОК Томас Бах много тачи тези неща.
Споменавате Томас Бах, който през 2018 година, преди Зимните игри в Пьончанг, сам се предложи да посредничи между Северна и Южна Корея. Но в същото време изпращането на политически послания по време и чрез Олимпийските игри е табу за олимпийското движение. Как се съчетават тези две неща?
Тази посредническа роля трябваше да предизвика пропаганден ефект. Специално в случая със Северна и Южна Кория трябва да кажа, че двете страни са успявали три пъти преди Пьончанг да изпратят общ отбор за участие в Олимпийски игри. През 2018 година Томас Бах поиска да поеме ролята на помирител, защото ситуацията беше политически много деликатна. В същото време трябва да признаем, че модерните Олимпийски игри почти никога не са били аполитични. Още първите летни игри през 1896 година в Атина успяват да спасят трона на гръцкия крал Георгиос. Идеята на Пиер дьо Кубертен за създаването на Международния олимпийски комитет, за организирането на олимпийски игри, всъщност стъпва върху желанието на тогавашна Франция да засили военната си мощ, и не произтича само от желанието за физическото възпитание на френските юноши. Минавайки през историята на Олимпийските игри, стигаме до Берлин 1936 година, до най-политизираните игри в цялата история. Те са истинско пропагандно шоу. Но за съжаление, в тази редица се нареждат и зимните игри в Сочи, и след това в Пьончанг, и сега в Пекин.
Олимпийските игри обикновено се откриват от президенти и премиери, които използват случая да отправят политически послания. Реалистично ли е изобщо да очакваме политиците да стоят настрана от Олимпийските игри?
Олимпийските игри предлагат чудесна възможност за изява на политически лидери с диктаторски наклонности. Те са възможност за изява и на демократично избрани лидери, но именно в поведението на едните и на другите проличават разликите. За мен най-добрите примери за Олимпийски игри, които носят истинския олимпийски дух, са игрите в Антверпен през 1920 година и в Хелзинки през 1952 година. Това са следвоенни игри. Това са игри на сближаване, на прошка, игри в опит човечеството отново да се помири, да излезе от окопите и да заздрави нанесените рани. Но тези Олимпийски игри са по-скоро изключение. По правило игрите са политизирани, зад организацията им застава цяла държава с цялата си мощ. Държавата осигурява финансирането и естествено, използва игрите за да се погрижи за имиджа си.
Международният олимпийски комитет сам по себе си е политизиран. МОК води истински преговори, кои държави да допусне до домакинство, на кои политически сфери на влияние да се подчини, и кои да игнорира, кои функционери да се пробутват напред, и кои да се низвергнат. Тази червена нишка може да се проследи през цялата 120-годишна история на модерните Олимпийски игри.
1936 година е емблематичен пример за политическа пропаганда. И летните, и зимните игри се провеждат в нацистка Германия - в Берлин и в Гармиш-Партенкирхен. Как си обяснявате факта, че до ден днешен няма еднозначна позиция на МОК за тези безпрецедентни политически игри?
И аз не разбирам, защо е така. За Германия тази тема е болна. Затова Германия се опита да измие срама от лицето си, като организира Летните олимпийски игри през 1972 година. Тогава имаше прекрасната възможност МОК да вземе отношение към нацистките игри в Берлин. И Германия, по-точно Западна Германия, го направи. Но игрите в Мюнхен бяха засенчени от ужасен терористичен атентат. Мисля, че Международният олимпийски комитет бяга от тази тема, защото би трябвало да признае, че не само Берлин 1936-а, но и други игри са били използвани за пропагандни цели. И МОК го е допуснал.
До днес част от прелюдията към провеждането на Олимпийски игри е факелното шествие с олимпийския огън. Но малцина знаят, че то е измислица на министъра на пропагандата Гьобелс и се появява за първи път преди игрите в Берлин. Вие сте част от екипа историци, които едва през 1986 година установяват, каква е истината за факелното шествие.
Идеята за олимпийския огън е на германски археолози. Техни разкопки в Олимпия, в Гърция, доказват, че по време на древните игри също е пален огън. Това е бил огън в чест на древногръцката богиня на домашното огнище Хестия. Министерството на пропагандата в Берлин, и лично Гьобелс, прегръщат идеята да се запали огън, който да се пренесе през цяла Източна Европа до Берлин. Трябва да се знае, че в древна Гърция такова факелно шествие не е имало. Но Гьобелс харесва идеята за преминаване през цяла Европа - тогава само с Олимпийския огън, по-късно и с армия.
"Трудни" нарече Зимните олимпийски игри в Пекин проф. Гунтер Гебауер. С такива очаквания са и двама големи в ски спорта - Аксел Лунд Свиндал, двукратен олимпийски и петкратен световен шампион, и Феликс Нойройтер, световен и вицесветовен шампион, сега ко-коментатор на състезанията от Световната купа по ски алпийски дисциплини.
