„Чуждото яйце е с два жълтъка” – така нагледно и с чувство за хумор една поговорка осмива вечното човешко съмнение, че животът е по-щедър и по-благосклонен към другите, отколкото към самите нас. Естественият стремеж на човека да се сравнява с околните лесно се превръща в „люта болест” – завистта, когато се изгуби точната мярка. „Който не мери с мяра, няма вяра” – казват за неуверените и вечно недоволни от живота хора. В техните очи „чуждото нещо всякога е по-хубаво”. Все се чувстват ощетени от съдбата и търсят оправдание извън себе си. „Който е завистлив, светът му е крив”– присмиват им се без съчувствие. Някои делят завистта на „бяла” – незлоблива и „черна” – злонамерена. Но и в двата случая тя кръжи около чуждия успех или както е казано: „Дето е доброто нещо, там и завистникът е често”. Това обяснява и парадоксалния традиционен възглед на българите: „Докато ти завиждат, радвай се, започнат ли да те съжаляват – тежко ти”. Това разбиране откриваме и в песенен сюжет за ерген, харесван от три моми, а той се чуди коя от тях да избере за жена. Първата мома го примамва с обещание за богата зестра от големи и отбрани стада: „Вземи мене, Стояне, младо джелепче (търговец на добитък) да станеш, хората да ти завиждат!” Втората го съблазнява с копринени и златни дарове, с които ще търгува чак до Божи гроб, ще стане хаджия и ще спечели голяма почит сред хората в селото. А майката съветва сина да се ожени за третата мома – бедна, но красива. Тогава хората няма да му завиждат и злословят за богатата зестра, а ще говорят с възхищение и доза незлоблива завист: „Блазе на Стоян, хубаво булче намерил!” В малката селска общност някога било изключително важно „какво ще кажат хората”. Песента утвърждава хубостта – дар от Бога – като по-достойно притежание в очите на хората отколкото богатството.

Как се отразява завистта върху тези, които я предизвикват? Песен разказва за младо семейство. Мъжът Петър се подготвя да пътува до града. Там ще продаде жито от семейното стопанство, за да направи покупки за дома. Но го терзаят съмнения и ревност: „Страх ме е, Маро, самичка да те оставя – лошо приказват хората за тебе”. Жена му го успокоява, че това са само злословия и интриги, като му казва, че хората им завиждат и се опитват да ги разделят. Всъщност думите са основно „оръжие” на завистника, защото, както се казва, „Думата стрела не е, пък в сърцето се забива”. Но друга поговорка изобличава „стрелеца” – „Лошите думи излизат от лошо сърце”.

„Който завижда, не вижда”, казват. Заслепеният от завист не признава чуждото превъзходство и не забелязва доброто около себе си. Но прикрита или явна, омразата към чуждия успех се обръща срещу завистника рано или късно. Ето как илюстрира това една песенна драма. Тя започва съвсем добронамерено: Свекърва се похвалила в черквата, че по-младата от двете й снахи много се грижи за нея и е добра домакиня. Незнайно как другата снаха научила за тези хвалби и се разсърдила. Тя решава да си отмъсти. Но не на свекървата, а на похвалената по-млада снаха. Тайно приготвя отровно ястие и любезно кани етървата си да хапне. Но работливата млада жена все е заета с друго – ту на нивата, ту в кошарата. В това време детето на злата снаха видяло топлата чорбица и хапнало. Но скоро заплакало, че му прилошало от мамината чорба. Така коварният замисъл на завистливата етърва се разкрива. „Който зло мисли, зло намира” отсъжда поговорката.

Някога вярвали, че завистниците имат „лоши очи” и с погледа си могат да причинят на някого главоболие, отпадналост, дори да ги парализира. Наричали този ефект „уроки”. За да се предпазват от „урочасване” жените, момите и децата носели сребърна парички, червен конец, мъниста. Вярвали, че те ще привлекат лошия поглед встрани от най-уязвимото и открито място – лицето. Това е първопричина в традиционната моминска и сватбена носия да се развие разнообразие от накити, които обграждат лицето от всички страни. Освен женската хубост, завистниците могат да урочасат и сватба, земеделската реколта, добитъка или дома. Единствен „лек” е баенето –
магически думи, които запращат злото и завистта далече в „пусти гори”, където няма хора и живот, дори вятърът не вее и слънцето не грее.

Румяна Панайотова