Българско национално радио © 2020 Всички права са запазени

Болярски предания

© 'Снимка:   Венета Николова'

Възстановка на болярски одежди, представена в археологическия музей на старопрестолния град Велико Търново.
Титлата „болярин” носят средновековните български аристократи. Те са обкръжението на българския цар и участват в решаването на важни държавни дела. Болярите заемат най-висшите административни и военни длъжности. Някои създават самостоятелни владения извън столицата. Част от тях успяват да останат независими български владетели още дълго след нашествието на Османската империя през ХІV век. Други са погубени. А малкото оцелели представители на болярски родове от старопрестолната столица се пръсват в търсене на убежище, но губят своите титли, позиции и богатства. Как тази средновековна аристократична прослойка е представена в народното изкуство на простолюдието?
Поетична легенда за непозволена любов между болярска дъщеря и младеж от по-ниска прослойка оживява сред каменните останки от втората българска столица Преслав. Историята започва в някогашния укрепен град. Неговите високи стени ограждали царските дворци и болярски имения, много църкви и манастири. Но случката отвежда в околностите на града, в местността Патлейна. Разказва я Александър Горчев – директор на днешния Национален историко-археологически резерват с музей "Велики Преслав":

„Една стара легенда разказва за преславски момък, който си харесал високопоставена дама от царския двор. Двамата влюбени успяват тайно да избягат от града. Но царските стражи ги видели и ги издали. Родителите на момичето пратили преследвачи да върнат бегълците. Двамата влюбени побягнали да се скрият в пещерата Мечата дупка. Но преследвачите ги настигнали. Тогава болярската дъщеря започнала да хвърля назад жълтиците, които успяла да вземе от дома преди да избяга. Войниците, които ги преследвали, се сбили за златните пари. Така младоженците успели да избягат и да се скрият. А там, където падали жълтиците, поникнали жълти лалета. Те растат и до ден днешен в тази местност и са рядък вид, наричан урумово лале. Заради него местността сега е обявена за природен резерват” - разказва историкът Александър Горчев.

Друго народно предание ни отвежда при третата средновековна българска столица Велико Търново. Недалеч от нея, в поречието на Дряновската река има местност „Царева ливада”. Там са оцелели останки от средновековна крепост. А според народното предание, някога на това място е имало дворец. В него семейството на българския цар прекарвало лятото заедно с приближените боляри. Сред хората се разказвало, че в таен тунел под двореца са скрити седем каменни корита, пълни със злато, скъпоценни камъни и накити. А на мраморна маса в подземието са поставени три царски корони и жезъл (скиптър) - символи на българската държавност, заедно с християнски кръст. Навярно това предание е съхранявало през вековете народната вяра, че българската християнска държава ще възкръсне отново след османското нашествие.

В Западна Стара планина, в красивия дълбок каньон на река Габровница е закътан неголям, но уникален манастир. Популярното му название е „Седемте престола”. Наричат го така, защото в манастирската църква са обединени по необичаен начин седем отделни параклиса. Има предание, че манастирът е основан през ХІ век от седем боляри. За всеки от тях бил оформен отделен параклис. Всеки от болярите основал и красиво селище в околностите на манастира. Друго предание свързва манастира с българския цар от Самуиловия род Петър Делян, който през 1040 година повежда въстание срещу византийското владичество в българските земи. Разказва се, че двама негови братя основават манастира. А по-късно самият Петър Делян е погребан в тази обител. Според едно от преданията, манастирът е опустошен при османското нашествие през ХІV век. На този погром и последния монах-пазител на християнската обител Иван Вазов, патриархът на българската литература, посвещава баладата „Клепалото бие”, писана в самия манастир Седемте престола. Според друга версия обителта била основана или възстановена през ХІV век от седем войводи на хайдушки дружини, които се опълчват с оръжие срещу османците.
Неголям, но добре поддържан, манастирът е притегателно място за много християни-поклонници и за почитатели на културно-историческите забележителности.

Румяна Панайотова