На Берлинския конгрес през 1878-а Великите сили признават тази свобода в твърде орязан вид. Днешната северна част на страната и Софийски окръг стават Княжество България. Земите на юг от Стара планина под името Източна Румелия, макар и с административна автономия, остават под политическата и военната власт на султана. Земите в Македония и Одринска Тракия са върнати на Османската империя.

Още когато се обсъждат тези решения, българите в Източна Румелия започват мирна борба за повече права. Едно от исканията е да не се допускат в областта османски войски. Тя получава благоприятен статут – има собствени сили за отбрана, командвани от офицери-българи, а генерал-губернаторът, назначаван от султана, трябва да бъде християнин. Най-важното, има парламентарно управление, макар и с ограничени правомощия, допусната е значителна свобода на печата и сдруженията. В същото време областта няма право на своя външна политика и е в митническите граници на империята. А изкуственото разделение забавя икономическото развитие на българските земи. Тяхното обединение се превръща в национална кауза.


БТЦРК (от ляво на дясно): Коста Паница, Иван Стоянович, Захари Стоянов, Иван Андонов и Димитър Ризов

През 1885 г. в Пловдив – административен център на Източна Румелия, е създаден Български таен централен революционен комитет начело със Захари Стоянов – участник в освободителните борби, писател и публицист. Клонове на комитета бързо възникват и в други селища. Организират се събрания и мирни демонстрации за обединение. Същевременно държавният глава на Княжество България княз Александър Батенберг провежда важни консултации в редица европейски столици.

Кулминацията на борбата за обединение е в нощта на 5 срещу 6 септември. Отряд въстаници начело с Продан Тишков – Чардафон напредва към Пловдив. Заедно с войски от областта, командвани от майор Данаил Николаев, те обкръжават конака. Генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич без съпротива предава властта с думите: “И аз съм българин. Ако аз съм изгубил всичко, то народът спечели”.

Народното събрание на Княжество България и княз Александър незабавно приемат Съединението. Предстои обаче нещо много важно и трудно – международното признаване на обединена България. И едно военно изпитание, дошло от неочаквана посока. В началото на ноември сръбският крал Милан обявява война на България, под предлог, че равновесието в региона е нарушено и неговото кралство трябва да получи териториални компенсации. Младата българска войска, командвана от капитани, оказва изненадващо силна съпротива на сръбските генерали. Войната е спечелена за две седмици, при това със сравнително малки загуби. За разлика от крал Милан, българите нямат претенции за сръбски земи. Те постигат много повече – печелят сърцата на свободните хора в Европа. Българската кауза става популярна. “...Давид стъпил на шията на Голиата, доброто победило злото – защото, откакто българите защитиха с оръжие правата си, никой вече не се съмняваше в тях” – така писателят Симеон Радев рисува отзвука от смайващата победа.

България продължава сложните международни преговори в по-благоприятна обстановка. Сравнително скоро идва политическото решение – по съвета на Великите сили султанът признава Съединението с ловък дипломатически ход, като излиза с чест от създалата се ситуация. Той назначава българския княз за генерал-губернатор на Източна Румелия.

Съединението е най-блестящият успех на свободната българска нация през 19-ти век. То е добре замислено, организирано и осъществено във всяко отношение: като вътрешна революция, международна дипломатическа дейност и военна отбрана. Съединението успява, защото е кауза, от която има само печеливши, а няма ощетени, потиснати и унизени.

Венета Павлова