Една народна мъдрост успява да примири вечните съперници – доброто и злото. „Добро без зло не се отличава”, т.е. ние не бихме разпознали едното, ако не познаваме и другото. Как тези две начала се проявяват според фолклорните сентенции ?

„Добрият човек все добрини прави, но никому не се хвали”. Според тази народна максима истинската човешка доброта е безкористна. Но хората винаги я забелязват и оценяват: „Доброто само се хвали”. А още по-голяма награда е, че „Добро с добро се заплаща”. Този оптимистичен житейски възглед обяснява и традиционния съвет: „Отваряй си устата само за добро”. Доста строго е това изискване – да се говори само добронамерено, а огорченията и укорите да се премълчават. „Прехапи си езика, но лоша дума не казвай”, поучавали навремето. Правилото да се избягват словесни „войни” е укрепвала някога многолюдните родове, свързани с общо имущество. Съжителството на две-три поколения под един покрив се регулирало от строга семейна йерархия и подчиненост на по-младите. Така че, ако всички са сговорчиви и отношенията им са безконфликтни, дори невъзможното става постижимо, както е казано образно: „Където има съгласие, там и куршумът по вода плава. Дето няма съгласие, там и кратуната потъва”. Ето защо в традиционните разбирания добрата дума „цена няма”. Сравняват я със „златен ключ”. Прагматично погледнато, словесните умения се смятали дори за добра инвестиция: Но когато някой използва любезност и хвалебствия само, за да постигне своята цел, а после забравя добрите обноски, одумвали го с укора: „Докато иска, златни уста носи, когато трябва да плаща, не се и обръща”

Има само един случай, в който се допуска по-остър тон: „ Добро е да се караш, ако добро може да стане”. В името на успеха се смятало, че забележките са дори по-ценни от похвалите. Но при едно условие – да се запази личното достойнство на укорявания: „Вместо пред мнозина да те похвалят, по-добре е насаме да те похулят”. Още едно условие поставя друга народна сентенция - еднаква взискателност и справедливост в оценките: „Себе си съди като другите, а другите – като себе си”. Тези поговорки навярно предпазват от излишно самодоволството. И все пак, критичността изисква внимателно премислени думи, защото „Остра дума в сърцето влиза”. Разбира се, животът е по-суров и правилата за добрия тон лесно се забравят. А когато думите се превърнат в оръжие срещу другия, „Езикът по-зле сече от ножа”. За жестоките думи има дори още по-драматична поговорка: „Езикът кости няма, но кости троши”. Донякъде оправдание за непремерени думи търси изразът „Дума дупка не прави” – т.е, казаното отминава без последици. Но доста народни песни разказват за семейни трагедии, причинени от „тежки думи” и несправедливи упреци. В по-оптимистичните развръзки обидите се забравят след дълга раздяла и  разкаяние. Но според една поговорка, от закъсняло разкаяние полза няма.

Още много съвети за словесното общуване можем да открием в народните сентенции от времената, когато хората са отдавали голямо значение на всяка изречена дума. „Дълбоките”, мъдрите думи са кладенец, от който всеки може да утоли жаждата си, а самохвалната „голяма дума” е като огромен, но ленив бивол – сравнява една поговорка. И без излишен оптимизъм за противоречивия човешки свят е казано: „Добрата дума стига надалеч, а лошата – още по-далеч”. Но ако човек не говори, не може „да се наговори” – да каже всичко, което му тежи или го радва. Ако има и отзивчив слушател, човек усеща сладостта на разговора, защото той става много повече от размяна на думи: „Със сладките приказки душата се наслажда, а сърцето се наяжда”.