Далеч на юг, досами границата ни с Гърция, в пазвите на Източните Родопи се е скътало малко приказно село. Сякаш някоя вълшебница е размахала пръчицата си над него и времето е спряло, а старите каменни къщи са изпаднали в дълбока дрямка. По тесните улички на Долно Луково рядко можеш да срещнеш някой случаен минувач. Местните хора са много дружелюбни и истински се радват на всеки гост, решил да посети селцето им. Въпреки че живеят бедно, те на драго сърце ще го нагостят с вкусни, домашни ястия, приготвени с продукти, които сами отглеждат. Долно Луково има богата история. Нейна пазителка е 70-годишната баба Стефана, някогашна учителка по български език и литература. Тя с радост разплита нишките на миналото пред всеки по-любопитен турист. Разказът й започва от времето, когато селото още се разпростирало на левия бряг по течението на река Бяла и наброявало 70 къщи. В далечната 1693 г. то било покосено от чумна епидемия, дошла от Солун. Оцелелите жители, за да се спасят, преминали на другия бряг на реката и там основали ново село с две махали. От старото селище до днес е останал запазен единствено параклисът на мъжкия манастир “Св. Георги”.

Днес Долно Луково прилича на архитектурен резерват. Старите му каменни къщи, покрити с плочи вместо керемиди, са запазени в автентичния им вид. Навремето почти всяко семейство в селото е отглеждало буби, поради което и къщите му са били оформени като бубарски. Ако през Възраждането основен поминък на местните е било пашкулопроизводството, то в наши дни те се занимават с отглеждането на тютюн и сусам. Част от чара на селото е и малката пивница, която заедно със смесения магазин, се помещават в една бяла двуката къща на селския мегдан. Гордост на  местните хора обаче е една от най-старите черкви в района – “Св. Св. Константин и Елена”, построена изцяло с дарения. Нейната история разказва баба Стефана:

“През 1806 г. местните жители решават да построят този храм. Мястото е избрано не случайно, защото тук е имало дъбова гора. И тъй като по това време все още не сме имали църковна независимост, хората използвали един османски закон, според който покрит духовен храм не се разваля. Затова те захванали бързо да го изградят, като работели само нощно време,  а пред властите казвали, че  строят селски обор. По тази причина църквата няма прозорци. За една седмица тя станала готова. За да покажат, че е християнски строежът, хората вградили в стената кръст. Черквата вече е на 203 години и всичко в нея е автентично. Тя е интересна със своите стенописи, които са дело на неизвестни местни зографи. Черквата е разделена на две отделения – мъжко и женско. В женското няма стенописи и икони. Днес то е превърнато в малък музей на селото. Олтарът е направен върху леска. Върху него е изобразено всичко, което ражда земята на Долно Луково – и гроздето, и пашкулите. Притежаваме икони, които са на над 200 години, а иконата на Константин и Елена и на Света Богородица са на повече от 500 години. Те са пренесени от изгорялата черква на старото село. “Св. Св. Константин и Елена” и старата черква на Арбанаси са единствените у нас, в които е рисувано върху глинен грунд. Те са били измазани с червена пръст заедно със слама и след това отгоре е рисувано. Това е и единствената черква, която има кладенец вътре в олтара.”

Църквата няма камбанария. До средата на миналия век дървено клепало, окачено на един от високите дъбове около храма, възвестявало на миряните за молитва. Днес храмът не е действащ. Единствено на храмовия празник на 21 май се отслужва литургия. През  1896 г. жителите на Долно Луково построяват в центъра на селото голяма трикорабна базилика с камбанария.

Снимки: автора