През последните двайсет години любовта на българската  публика към театъра премина през етапи, донякъде съзвучни с промените в социалния и икономическия живот на страната ни. Особено силно това се усещаше в столицата, на чиито театрални сцени изгряваха току-що завършили актьорското си образование млади таланти, но и всеотдайно се раздаваха любими на няколко поколения актьори. Имаше и период, когато залите в София бяха опустели, а зрителите сякаш предпочитаха масовия политически спектакъл, който се разиграваше на площадите, вместо уединението в тъмнината на театралните салони. За да върнат вярната си дотогава публика, ръководствата на театрите започнаха да залагат на спектакли, чиято комерсиалност и понякога дори откровена несериозност на пръв поглед като че ли даваше резултат, но и този период беше надживян. Едва през последните години, но пък за лош късмет – в навечерието на световната финансова криза, публиката отново започна да пълни залите и да търси духовното съпричастие със сцената. Според Красимира Филипова, шеф на Дирекция „Изкуства и творческо поколение” в Министерството на културата, най-хубавото от завръщането на публиката е, че все повече са младите хора, които влизат в театралните салони.

Най-стабилен според г-жа Филипова е зрителският интерес към Народния театър „Иван Вазов”. Със своята голяма сцена, както и с камерните си зали, той винаги е давал възможност както за много широк класически  репертоар, така и за модернистични провокации към софийската публика. А и за самите актьори стъпването на тази сцена винаги е било признание за тяхната класа. Ето какво разказва г-жа Филипова за други знакови театри в София:

„Интересна е структурата на театър „Сълза и смях”. Той няма своя собствена трупа. Условно може да се каже, че е открита сцена. На нея се канят за участие артисти и цели трупи, които нямат свои постоянни сцени и така им се дава възможност да работят. Няма трупа и театър „199”, но хората, които играят на неговата сцена, са елитни артисти. Затова като че ли интересът на зрителите към този театър е свързан предимно с интереса към актьорските имена. Някои са на свободна практика, други са от различни трупи. За Театрална работилница „Сфумато”, продължава Красимира Филипова, пък може да се каже, че е столичната експериментална сцена, която се радва на много сериозни успехи. Тя е може би театърът с най-големи постижения извън страната. Миналата година например „Сфумато” имаше турне във Франция. Предизвика огромен интерес в Париж и в Нанси. В Сеул пък спечели  престижна награда. Този театър, ръководен от двама режисьори – професорите Маргарита Младенова и Иван Добчев, работи в особена културна ниша. Отивайки на техните спектакли, зрителите предварително са подготвени, че ги очаква друг тип прочит на литературните текстове и много различен репертоар в сравнение с останалите театри.”

Сатиричният театър – един от любимите на софийската публика.

Столичният куклен театър също се откроява сред софийските сцени. Това е така не само поради факта, че много от софийските деца са отраснали с неговите спектакли. 
„Напоследък там започнаха да правят интересни спектакли за възрастни – отбелязва г-жа Филипова. – Дори един от тях спечели голямата награда на престижния международен фестивал „Златен делфин”. Той е триенале и се провежда в черноморската ни столица Варна. Досега беше малко трудно, защото в психиката на публиката като че ли беше залегнало едно разбиране за това, че кукленият театър е само за деца. Но този вид театър има много сериозен инструментариум и може с необичайни изразни средства да внуши това, което драматичният театър не може.”
Според Красимира Филипова, с изключение на няколко от театрите, които имат свой специфичен профил, останалите софийски трупи като че ли са близки в избора си на репертоар. Обикновено включват в афишите си за сезона разнородни както по националност, така и по стилистика драматургични творби. Като европейска столица с отдавнашни театрални традиции, на София все пак й липсва излизането на големите европейски сцени. Красимира Филипова е убедена, че актьорите ни спокойно могат да се конкурират с творците от други страни и затова театралното ни изкуство трябва да бъде много по-активно представяно в чужбина. За целта обаче са необходими средства, които в последно време трудно се осигуряват дори от традиционни досега спонсори. Колкото до интереса на публиката към театралното изкуство във времето на криза, той би могъл да се поддържа с нови, оригинални и дори нестандартни начини за популяризиране на спектаклите.