В исторически контекст 20 години са нищожно малко време. В рамките на един човешки живот обаче този период е повече от значим. Последните 20 години от нашия живот бяха белязани от радикални трансформации в прехода от комунизъм към демокрация. 10 ноември 1989 г. е датата, на която в България задуха вятърът на промяната със свалянето от власт на комунистическия лидер Тодор Живков, управлявал страната повече от три десетилетия. С помощта на доц. Евгения Калинова от Историческия факултет на СУ “Св. Климент Охридски” се връщаме назад във времето.

“За опозиция преди 10 ноември е малко трудничко да се говори – смята тя. – Ние за съжаление сме държавата от Източния блок, която най-късно развива своето дисидентство. Разбира се, не можем да твърдим, че всички са били съгласни до 10 ноември със системата. Напротив, особено в средите на интелектуалците. Хората винаги са намирали начин да изразят своето несъгласие, но то обикновено е било с езоповски език, иносказателно. За организирани дисидентски прояви можем да говорим чак от самия край на 80-те, от 1988-а насам. Ролята на опозицията, разбира се, съществува, но за самото сваляне на Живков, за идването на 10 ноември, тя самата няма особени заслуги. Вече в дните, буквално следващи 10 ноември, ситуацията е различна. Създават се опозиционни структури – и СДС, и други независими сдружения. Така че те са важен фактор в политическото развитие, но след 10 ноември”.

В каква степен процесите на промяна са дирижирани отгоре?

“Несъмнено са дирижирани отгоре, но същевременно трябва да е ясно, че общественото недоволство си съществува през 80-те години и то е все по-засилващо се – казва доц. Калинова. – Има различни фактори за това. Икономическата криза, която очевидно назрява в средата на 80-те години. Също катаклизмите, които са причинени от масовото принудително изселване на българските турци през лятото на 1989 година. Така че недоволството е много силно, но същевременно е в такава форма, че не би могло да свали Живков от власт. В този смисъл хората, които го свалят, са именно неговите съратници от най-близкото му обкръжение, но и те не са сами. Както винаги, промените в България са тясно свързани с външна сила, в случая с бившия Съветски съюз. И именно хората около Живков, свързани тогава със Съветския съюз, инициират неговото сваляне и оттам нататък промените започват вече с доста по-бързи темпове. Но тези хора не са замисляли смяна на системата. Те искат да отстранят Живков, да заемат неговото място и да инициират такива промени, които да гарантират позициите на комунистическата партия и техните собствени. Хората в новото й реформаторско ръководство, както сами се наричат, се надяват, че могат да излязат с облика на обновители. Но след това събитията в Източна Европа и в света като цяло правят абсолютно невъзможно реализирането на плановете на комунистическата партия, която си е сменила името на социалистическа”.  

4 октомври 1990 г., хеликоптер отнася рубинената петолъчка над Партийния дом.

Вие сте съавтор на книги за преходите в България от близкото минало. Завършил ли е сегашният преход?

“Въпроса за неговия край трябва да го разделим на две. Едното е емоцията, масовото обществено съзнание. Защото очевидно хората се надяват, че преходът би трябвало да завърши с нещо, което ще ги накара да се чувстват по-добре, да живеят по-добре. В този смисъл масовата нагласа е, че преходът някакси не е завършил, защото се разминава с очакванията им. Докато, ако погледнем строго научно и теоретично, мисля, че той е завършил. Защото каква беше неговата цел – да разгради еднопартийната система. Това стана най-бързо и то беше факт още в първите години на прехода. Многопартийната система, демократичността бяха създадени още в началото на прехода. Така че в политическия смисъл той е завършил. По-сложно беше в икономическия смисъл. Т.е. - трансформирането на държавната собственост в частна и въвеждането на пазарните механизми. Постепенно и това стана и България беше призната за страна с пазарна икономика. И ако погледнем във външнополитически план, нашето участие в рамките на Варшавския договор и на Източния блок беше заменено с нашата интеграция в НАТО и в Европейския съюз. Така че от тази гледна точка можем да кажем, че България вече е приключила прехода. Друг е въпросът, че резултатите не удовлетворяват хората”.

“Хората станаха по-бедни – голяма част от тях, а други по-богати – казва Красен Василев, 34 г. – Разбира се, всяко нещо има своите положителни и отрицателни страни. Тези 20 години сигурно имат и някакви позитиви. Но според мен се наблюдава някакво усещане за псевдодемокрация. По-скоро това е някаква инерция от всичко, което се случва по света, а не достижение на демокрацията в България. Иначе обществото е разделено на отделни касти и всеки се движи и живее в своята си клетка”.

“Според мен хубавите неща са много. Имаме достъп до много повече стоки – казва Елка Ставрева, 31 г. – Е, не всичко можем да си купим от магазините, но те са пълни. Има голямо разнообразие, в чисто материален план. Освен това има много кина, гледаме всякакви филми. Не всички са качествени, но разнообразието е налице, а преди това го нямаше. Факт е също така, че можем да критикуваме управляващите”.

“По време на прехода много неща се промениха – посочва Данко Христов, 52 г. – Животът на хората, които го преживяха, се промени тотално. От един сигурен и донякъде безгрижен начин на живот се стигна до днешната ситуация, когато повечето хора акумулираха едно огромно притеснение за всеки следващ ден и това поддържа високо ниво на стрес у тях. В основата си самият начин, по който беше направен преходът, е явно грешен и сега всички ние плащаме по един жесток начин. Хубавото на българина обаче е, че е доста жилав и издържа на много стратегии. Това личи от поведението на хората, които са се примирили с това, което им се случва. Те очакват, един ден нещата наистина да се подобрят. Но това зависи и от нашия начин на приемане на нещата, на изричането на това, което е против нас, и на усилията, които трябва да направим, за да има наистина гражданско общество”.

“По-рано животът течеше в някакви строго определени рамки и някакси живеехме в тях – спомня си Тинка Бакалова, 79 г. – Сега като че ли цари хаос. Всеки живее свободно, но не може да разчита нито на държавата, нито на обществото. И доходите станаха по-малки, животът поскъпна и хората станаха по-безотговорни. Управляващите изобщо не ги усещам като такива. Нито имам респект към тях, нито ги чувствам свързани с нашия живот. Едни дойдат, след това се сменят. Някаква борба съществува между тях и ние сме просто зрители и оставени сами на себе си”.

За прехода разговаряме и с анализатора Антони Гълъбов.

Каква равносметка можем да си направим за изминалите 20 години на демократични промени?

“Първата и най-важна равносметка е, че България изгуби време в процеса на реформи, че имаше добре организирани и влиятелни групи, които противодействаха на тези реформи – казва той. – Всъщност от съзнателния живот на всеки от нас между 5 и 7 години бяха повече или по-малко пропилени в реформи, които не бяха реализирани или по някакъв начин бяха компрометирани. От друга страна, макар и със съществено закъснение, България беше поставена в траекторията на развитие на европейските страни. Така че оттук нататък ще трябва отново да компенсира изгубеното време”.

Повече разочарования или повече одобрение предизвикаха в обществото ни промените?

“Онова, което се отрази много тежко върху българското общество, беше болезненото изживяване на социалните неравенства, възприемани като дълбоко несправедливи. Точно затова сегашното състояние на българското масово съзнание се характеризира именно с това дълбоко и като че ли всеобхватно усещане за несправедливост, в което дори социални групи, които реално спечелиха от тези промени, продължават да ги възприемат по-скоро като несправедливи, като случили се под външен натиск и под диктата на нелегитимни корпоративни интереси. Точно затова в края на този 20-годишен интервал от време формално имаме изградена една фасадна демокрация. Реално нямаме онези демократични механизми на управление, на гражданско участие в него и взаимно контролиране на властите, което гарантира свободата на всеки от нас”.

10 декември 1989 г. - опозиционен митинг на площад "Св. Ал. Невски".

Кой спечели и кой загуби?

“Равносметката е трудна. В краткосрочен план спечелиха предишните елити. Имам предвид, че това беше процес на мъчителни трансформации, на мутации на тоталитарната система, която беше изцяло доминирана от някогашните елити на стопанската и партийната номенклатура на БКП. Няма съмнение, че в краткосрочен план те спечелиха. Те и техните деца управляваха страната в различни периоди от време. Успяха да натрупат самочувствието на несменяемо присъстващи във властта. Техните фамилии, кланове и родствени връзки се оказаха пронизващи целия този период от 20 години. Но в стратегически план точно тази фалшива и до голяма степен безсмислена прослойка от хора губят състезанието, тъй като се оказа, че техният капацитет и способността им за адаптиране към промените, социалната и политическата мимикрия не са качествата, които съвременният живот насърчава. В стратегически план, колкото повече се отдалечаваме от този период от време, толкова повече той изглежда нелеп, варварски и антихуманен. Така че от стратегически план всички те загубиха”.

Наш събеседник е и политологът доц. Татяна Буруджиева. С какво според нея се отличава трансформацията у нас?

“Отличава се с две неща. Едното е, че твърде късно, чак 1992 г. започват да влизат реални пазарни механизми в България, което означава, че либералната демокрация, която е доминираща в европейските страни, функционира по затормозен начин у нас. Т.е., само с някои отделни свои елементи. Второто нещо е, че ние като общество, гонейки големите каузи да станем член на ЕС и на НАТО, не се занимахме изобщо с трите типа ефективност на обществото, което вълнуваше на практика другите бивши социалистически държави. А това са икономическата, социалната и политическата ефективност, за да може да се постигне онази демокрация като качество на живот и като развитие на икономиката, към която ние всички се стремим. В България това не се случи”.

Узря ли гражданското общество за тези 20 години?

“За да има гражданско общество, на практика трябва да има граждани. Така че първо трябва да си зададем въпроса – формирахме ли граждани, станахме ли граждани? Мисля, че не, защото продължаваме и до ден днешен да търсим вината и грешките единствено и само в политиците, които избираме. А тях не ги избираме на базата на рационалния избор, който е в основата на функционирането на демокрацията. Мога да кажа, че според мен има някакви микро граждански общества, в които всеки се опитва да се спасява, за да придобие поне самочувствието, че не е съвсем сам в една доста хаотична обществена система”.

Имаме ли все пак постижения, които успяхме да извоюваме за тези 20 години?

“Да, имаме такива постижения. Проблемът на тези постижения е, че те са в рамките на фасадната демокрация. Т.е., има изградени демократични институции, има изградена партийна система, има пазарна икономика, има някакви социални защити, както и реални решения за защита на интересите на различни социални групи. Но всичко това изглежда като работа на парче. В това не е включен потенциалът на всеки един гражданин, което, дори и когато се постигат някакви успехи, води до това, че те не се преживяват като успехи на обществото и на отделните хора. А са по-скоро под формата на някакво чудо или изключение от правилото. Когато говорим за общество, не бива да забравяме, че от огромна важност е и самочувствието и как се чувства човек. Понякога в не толкова успешни общества хората живеят по-добре, защото усещат накъде вървят, знаят за какво го правят и, както се казва, поне работят за децата си. В България тази перспектива е загубена и това силно деформира както оценките, така и представите и настоящето”.

Живко Тодоров е бил едва на 8 години, когато започва преходът към демокрация в България. Днес той е депутат в НС от управляващата дясноцентристка партия ГЕРБ. Завършил е специалност Европеистика.

Интересуват ли се  младите хора от миналото на България?

„Със сигурност голяма част от младите се интересуват от миналото – казва той. – Този интерес е провокиран и от днешните условия на живот и всичко, което се говори за тези 20 години преход. Логично е младият човек да се пита откъде и накъде трябва да вървим. Затова се връщаме назад. Гледаме това, което е било преди 1989 г. И се опитваме за себе си да направим един анализ какъв е бил животът тогава, сега какъв е и към какво всъщност се стремим. В същото време ние, младите добре отчитаме пороците на режима преди 1989 г., когато не е имало демократичност, липсвала е пазарна икономика. Също свободите, които сега дава членството ни в ЕС и въобще глобализиращият се свят, тогава не са съществували. Затова на нас, обшо взето, ни е трудно да си представим колко затворен е бил животът тогава в рамките на една държава, в рамките на една партия и насочване на мисленето на хората само в една посока. Затова ние оценяваме много добре и сегашното положение, при което имаме възможност да ползваме свободата на движение, свободата да работим и да се учим, където поискаме, да изразяваме мнението си съвсем свободно. И индивидуалните възможности са много по-големи за всеки един от нас.”

Какви са проблемите пред младите хора като вас, които, въпреки 20-те години на промени, остават нерешени?

„Въпреки тези 20 години преход, младите хора все още имат доста проблеми, свързани на първо място с образованието, на второ – с реализацията, а на трето – със сигурността – изброява Живко Тодоров. –Важното за един млад човек е да получи качествено образование, за да има възможност после за кариерно развитие, да има добра работа, която да е добре платена. В България виждаме, че все още няма такъв стандарт, какъвто има в повечето нормални европейски държави. И по отношение на сигурността трябва още много работа. Защото виждаме, че един млад човек, освен всичко друго, трябва да се чувства и сигурен. Рисковете на улицата, случаите на насилие в училищата, в дискотеките дори – всичко това се отразява негативно на живота на младите и налага да се предприемат конкретни действия именно в тези посоки.”

А какви възможности създава членството на България в ЕС за младите хора?

„ЕС дава огромни възможности, каквито нашите родители не са имали никога – категоричен е Живко Тодоров. – Това са възможности за движение, за участие в различни младежки програми. Сега например учениците и студентите участват в образователни програми на ЕС или по обмен. Така могат да контактуват със свои връстници навън. Стават много по-общителни. Разширяват мирогледа си. Имат възможност да работят и да учат в други страни. Това са все възможности, които никой преди нас не е имал тук. Затова може да се каже, че по-големите възможности, които днес Европа създава, са точно за младите хора”.

Снимки: архив в."Капитал"