“Снимал съм на много места. По-лесно е да се каже къде не съм снимал” – така известният български фотограф Иво Хаджимишев разказва за работата си през годините. Тя го е отвеждала в отдалечени кътчета на България и света. Срещала го е с интересни съдби. В края на 70-те години например той се озовава в Мадагаскар. Пътувайки из северната част на острова, покрай лулите и тютюна, който пуши, завързва разговор със собственика на хотела, в който е отседнал. От него разбира, че тютюнът на острова за пръв път е засят от прадядото на съпругата му – българина Димитър Иванов. На другия ден Хаджимишев вече разглежда семейния албум на нашия сънародник, стигнал някога до Мадагаскар с френски кораби, обикаляйки цяла Африка. В бедността си разчитал само на торбичката с тютюнево семе, която носел. Трябвало да минат пет години, докато му разрешат да засее растението, което после дало поминък за дълги години на хората. Такива житейски истории от най-невероятни места фотографът може да разказва безкрай, започвайки от Сибир до Африка, от Аранските острови в Ирландия до двете Америки.

Аранските острови

Сега Иво Хаджимишев работи върху голям проект за цивилизациите на Балканите, в който са включени седем страни. В него търси паралелите, онова, което ни сближава. “Ние имаме общи неща и трябва да ги търсим помежду си, защото така ще живеем много по-удобно и приятно – споделя фотографът. – Докато пътувах из тези страни: Албания, Черна гора, Турция, Румъния, Гърция, Македония и България, виждах, че мястото, на което живеем, е райска градина, ако го сравним с други географски ширини, прекрасно кътче на планетата Земя. Колкото до общото, ето например в Румъния снимах паметници от цивилизацията на даките. У нас – на траките. И за някои от тях имаш чувството, че са направени от един и същ майстор, от една ръка. Когато се поставят едно до друго тези изображения, и слепият ще види общото помежду им. Идеята на проекта е учените от всяка страна, в която снимам, да коментират реликвите, които са предоставили за това изследване.”

Иво Хаджимишев завършва фотография в британския колеж “Bournemouth and Pool College of Arts” и е пожизнен почетен член на Кралската фотографска асоциация в Англия. Председател е на Българското фотографско сдружение. Първата му изложба, направена веднага след завършването на колежа, е с лица на големи български интелектуалци. Днес Хаджимишев – всепризнат майстор на портрета, но и известен със своята самокритичност, признава, че все по-трудно му се удава да направи интересен портрет. Може би защото сега много повече работи със стари изображения. Преди две години е участвал в подготовката на изложба с фотографии от Руско-турската война от 1877-78 г. Наскоро пък в една от страните в Черноморския басейн се запознава с архив, в който се пазят около 24 хиляди стъклени негатива.

“И като вижда как са работели хората тогава, когато отношението към фотографията е било съвсем друго и снимането е било в известен смисъл „ритуално”, човек се смирява – продължава Хаджимишев. – Тогавашните хора са имали особено отношение към времето. Заставали са пред тези наглед примитивни, а фактически съвършени оптични устройства със съзнанието, че това е техният начин да преминат през времето, да оставят следа. Съвсем друго е, когато днес насочваме към приятелите си на масата мобилен телефон, за да ги снимаме. Колкото повече навлизам в историята на фотографията, виждам как ние не сме я доразвили. В техническо отношение тя е напреднала много, но заедно с това е спадало и качеството. И едва сега със свръхмогъщите цифрови камери може да се достигне нивото отпреди 100 години, но нямаме никаква гаранция, че дигиталните носители ще пренесат този образ 100 години след създаването му. Знаете ли, че архивите с речи в Обединените нации са се записвали върху метална плоча? Тя и днес може да ги възпроизведе. Стъкленият негатив е този носител във фотографията. Върху него фотографът лично е нанасял емулсията. Работели са, без да мислят как да се поевтини. А ние в XXI век непрекъснато се ограждаме със заместители, с малотрайни неща. Целта е те бързо да се развалят, да се хвърлят и купят нови. На времето са мислели какъв е най-добрият начин да се съхрани това изображение. И то е достигнало до нас.”

Преди три десетилетия Иво Хаджимишев попада на около 400 стъклени негатива в Народния театър “Иван Вазов” в столицата, приготвени за изхвърляне. Преди няколко години, при разчистването на склад в сградата, са намерени още около хиляда. Оказва се, че върху тях е събрана визуалната памет на театъра от 1920 година до 1950-а. Негативите са със завидно качество, от тях се подготвят фотоси. После театрални историци и критици ще си кажат думата и така ще бъде обогатена историята на академичната ни трупа. Всъщност, когато говори за някогашното отношение към фотографията, Иво Хаджимишев пропуска да спомене, че работата му е подчинена на същото желание – да бъде запечатано времето и хората. Независимо дали това ще бъдат жителите на откъснато гранично село, позабравената работническа класа, деца и възрастни от различните етноси у нас, майсторите на перото Дора Габе, Елисавета Багряна, Павел Вежинов, Валери Петров, Радой Ралин, художникът Дечко Узунов, режисьорите Въло Радев и Рангел Вълчанов, легендарните актьори Апостол Карамитев и Невена Коканова и т. н.

Каракачанско момиченце – фотос от изложба, представяща етносите в България

“Моите изложби са предимно документални, те не са търговски, в известен смисъл са насочени към университетите – споделя фотографът. – Преди няколко години например ми се обадиха българските студенти от Харвард. Те бяха издействали от летищните власти на бостънското летище, там, където пристигат всички пътници, да получат една голяма стена. И ме попитаха колко ще струва да им дам мои фотографии. Казах: нищо няма да струва, дадох им една цяла изложба. Това ми доставя много по-голямо удоволствие, отколкото да бъда в една префърцунена галерия. Ето, експозицията за Руско-турската война, за нея един професор от Медицинска академия, който е родом от Пордим, ме помоли: “Ще я покажете ли в Пордим, защото там е бил щабът на руските и румънските войски при обсадата на Плевен. Ние обаче нямаме галерия, може в училището”. Казах му: “Разбира се, че в училището, там учат 400 деца от цяла Северна България.” Някак си това са местата, които повече ме вълнуват, отколкото големите или частните галерии.”