Навършиха се 65 години от края на Втората световна война – най-изтребителната в човешката история, сблъсък на нации и идеологии, на авторитарни режими и демократични управления.

„Причините за нея са заложени 20 години преди началото й, когато на Парижката мирна конференция победителите в Първата световна война диктуват несправедливи договори спрямо победените държави – казва в интервю за Радио България акад. Георги Марков, директор на Института по история на БАН. - През първия период на войната България обявява неутралитет. Но в края на 1940 година, след като Италия напада Гърция и търпи поражения, Хитлер решава да помогне на своя съюзник Мусолини, изпращайки 6-та германска армия да нападне Гърция. Тя е съсредоточена в Румъния и трябва да премине през България. Тогава българското правителство е подложено на силен натиск страната да бъде включена в Тристрания пакт на Германия, Италия и Япония. Цар Борис ІІІ не е желаел включването на България във войната. Но не е имал алтернатива да избегне преминаването на германската армия. Ако той не беше приел на 1 март 1941 година във Виена министър-председателят Богдан Филов да подпише присъединяването към Тристранния пакт, тогава германската армия щеше да нападне България, да я окупира с всичките тези тежки последици, които претърпяха съседните две страни Гърция и Югославия.”

Присъединявайки се към Оста, България обаче успява да постигне по-особен статут. Българската армия практически не води военни действия по фронтовете. Нейното участие се изразява главно в навлизането в част от днешна Северна Гърция, от днешна Република Македония и от Източна  Сърбия, включително т. нар. Западни покрайнини. В немалка част от тези територии тогава живеят много българи. В годините на войната единствена от Хитлеровите съюзници България запазва дипломатическите си отношения с Москва. Опитите за депортация на евреите срещат силна гражданска съпротива. Така са спасени около 50 хиляди български евреи. Но за Треблинка са изпратени близо 11 350 евреи от Беломорска Тракия и Македония. В страната се разгаря и съпротивително движение.

„След 22-ри юни 1941 година, когато германският Вермахт напада Съветския съюз, по директива на Коминтерна започва съпротива и в България – отбелязва Георги Марков. - Тази въоръжена борба първоначално е изразена в отделни чети, саботажи, взривявания на цистерни, на складове. Но след Сталинградската битка и обрата във войната се засилва и въоръжената съпротива. Съпротивата в България няма национално-освободителен характер, както е в Югославия и Гърция, които са под германска и италианска окупация. Борбата е за работническо-селска власт, за съветска форма на управление, и под ръководството на тогавашната Българска работническа партия /комунисти/. По нареждане на Георги Димитров, ръководител на Коминтерна, се образува Отечествен фронт. В него се включват и сили от легалната опозиция: от кръга „Звено”, от Демократическата партия, земеделци. И ден след като Червената армия навлиза в България, на 9-и септември 1944 г. е извършен и държавният преврат, който поставя на власт правителство на Отечествения фронт с министър-председател Кимон Георгиев.”
 
Във финалната фаза на войната България е на страната на антихитлеристката коалиция. По какъв начин нейното участие помага за окончателния разгром на немските сили и как това се отразява на следвоенната съдба на страната?

„На 14 септември 1944 година, по искане на съветското върховно главно командване, цялата българска армия е оперативно подчинена на маршал Толбухин, който е командващ 3-ти Украински фронт – посочва Георги Марков. – През първите месеци три български армии настъпват в Южна Сърбия, в Косово и в Македония. По този начин те прекъсват пътя за оттегляне на германските войски от Гърция и от островите в Бяло море.  Нанасят стратегически удар за пресичане на линията Морава-Вардар. А през втория период /от декември до май/  Първа българска армия на генерал Владимир Стойчев участва в отбраната на река Драва, където спира едно от последните настъпления на германския Вермахт. След това се включва в офанзива към река Мур и по този начин съдейства на Трети украински фронт при завземането на Будапеща и влизането във Виена. Участието на България в заключителния етап на войната срещу хитлеристка Германия има политическо значение, но не се оправдава голямата надежда на отечественофронтовското правителство страната да бъде призната за съвоюваща на антихитлеристката коалиция. Великобритания настоява договорът за мир, който България подписва през 1947-ма година в Париж, да не признава нейния статут на съвоюваща и всъщност това е договор с една победена съюзница на Хитлер. Но въпреки това, България успява да опази своите граници от 1 януари 1941-ва година, в които влиза и Южна Добруджа. Отнета от България през второто десетилетие на века, тя е върната през 1940 г. Това е всъщност големият териториален успех и той е изкупен с кръвта на 34 хиляди убити и ранени български офицери и войници.”

Какви са уроците от войната, как оценявате съвременните жестове на помирение?

„Трябва да има помирение, да се преодолее историческата вражда. Тя е натрупана отдавна, но европейците проумяха според мен в своето мнозинство през тези две изтребителни световни войни, че за да стане отново Европа както преди център на света, трябва да се стигне до помирение. И то трябва да започне от политиците”, обобщава Георги Марков.