Писателят Чудомир разказва комична случка от едно селско училище. Разказът е озаглавен „Предметно обучение”. Учител със смешен прякор Минко Либадето (от „либаде” – традиционен елек) решава да обучава нагледно своите ученици. Занася в класната стая жива черна кокошка, а за „увод” към урока приготвя няколко яйца в джобовете си. Главният учител опитва да го убеди, че тези „предмети” са твърде познати на неговите селски ученици. „Друг е въпросът, ако им донесеш носорог, бизон или хипопотам” – разсъждава колегата. Но даскал Минко е непреклонен. И тъкмо да започне урока си, в класната стая ненадейно пристига инспектор, за да оцени работата на учителя. Стреснал се Минко, объркал се, затекъл се да го посрещне и здрависа, а кокошката изхвръкнала от ръцете му и кацнала на главата на едно хлапе. После запърхала и се ударила в прозореца. „Тичал даскал Минко, наскачали и дечурлигата, разперил ръце и инспекторът, ама то – крилато нещо – лови ли се!.... Стъпил на стола даскалът и тъкмо да посегне да го хване, кудкудяк, кудкудяк – то отлетяло от шкафа. Настъпила суматоха, значи, и явно нарушение на дисциплината.

– Оставете я – рекъл инспекторът – оставете я на спокойствие, а ти, учителю, си продължавай работата!” – разказва Чудомир. И тъкмо урокът отново потръгнал, в стаята се втурва селянка и започва да нарежда на дъщеря си, щом се върне от училище, какво да свърши в домашното стопанство, включително и как да пази кокошките, за да не изкълват магданоза в двора. Така нарежданията на селската жена се оказват истинският практически урок. А после ударя звънецът и часът приключва. „Инспекторът напуснал отделението, а след него се юрнали и дечурлигата. Само даскал Минко Либадето останал като попарен до черната дъска” – завършва разказа си Чудомир.

Селският учител навремето се оказва трагикомична фигура и в един разказ на Елин Пелин. Озаглавен „Душата на учителя”, той разказва как беден селски даскал дълго „линее от някаква си невярна болест”. А когато умира, Ангелът и Дяволът се впускат в спор кой от двамата да отведе със себе си душата на учителя. Дяволът се показва „веселяк”. „Виж какъв симпатичен господин бил това Дяволът... пък ни го рисуват опашат, рогат и не знам още какъв!” – мисли си душата на учителя. „Момче, не лъжи се!” – обажда се наставнически Ангелът, който стои настрана, замислен, мълчалив и със свити криле. Гласът му е строг, а лицето му има „заповеднишко изражение като на началник на отделение от министерството”. Ангелът отваря голям тефтер и изрича „Ти, даскале, си праведен и аз ти заповядвам да дойдеш след мен в рая! – Заповядваш ми, а? – рече иронично душата. – Това „заповядвам” издава ясно стражарската ти душица... Такива душици аз много мразя!” – противи се учителят, докато Ангелът му обещава, че в Рая ще намери „реки от мед и мляко” и там „няма нищо тайно за човешкия ум”. Но Дяволът се присмива и лукаво уверява: „Човешката душа без тайното, без тъмното, без неузнаваемото не може да живее щастливо... Човек се бори с една стена, направена от гатанки... Учителю, хайде, върви с мен!” – дърпа го Дяволът. „При вас наистина ли ще бъда свободен като вятър?... Ще мога ли да говоря там каквото си искам?” – пита учителят. Дяволът потвърждава, така спечелва и отвежда със себе си душата на учителя. А Ангелът остава разплакан от яд и безсилие, че е бил победен от Дявола.

Ще завършим с едно стихотворение на Петко Рачев Славейков, който през 1888 г. написва нагледна поука за малките ученици, озаглавена „Малък Пенчо”:

   Пенчо бре, чети!
   Пенчо не чете.
   Пенчо, работи!
   Пенчо пак не ще.

   Пенча го мързи,
   гледа да лежи,
   ходи, та се май,
   търси да играй.

   Време се мина,
   Пенчо порасна,
   иска да яде,
   няма откъде.