Макар и неписан закон, народната вяра за добро и зло е имала огромно влияние върху изграждането на отношенията между мъжа и жената, между деца и родители, между старейшините и общността. В патриархалното общество на българите действали няколко прости морални правила, които имали силата на закони. Тяхното неспазване било осъждано. А на всяка житейска неволя или природно бедствие се гледало като наказание за сторен грях. Над тези морални правила, изградени от светлина и съвършенство, били митичните същества. Хората вярвали, че те бдят над тях, изпращат добро на добрите, наказват злосторниците. За съвременниците ни може да прозвучи наивно. Но само за някои.

Както много древни култури, българската фолклорна традиция е запазила следи от соларния култ. Ще ги намерим почти във всеки ритуал. Дори в ежедневни практики. На изток – посоката, от която огрява слънцето, сутрин се обръщали стопаните, преди да започнат всякаква работа. Слънчевият култ присъства в шевици, в украсата на обредни хлябове, във формата, която очертават традиционните български хора. Почитано като върховно божество, Слънцето давало своята безусловна любов на всички. И заедно с нея – възможност да го следват в неговата доброта. В приказки и легенди народът ни нарича слънцето "Райко" – вероятно от думата "рай". "Да бъдеш като слънцето – и калта огрява, но пак остава слънце и не се окалва" – учели децата си някога.

Присъствието на соларни изображения върху дрехи и предмети от бита имало и друга, също много важна функция. Те имали значението на амулет, на предпазващи знаци. Но и да напомнят, че доброто е пътят, който трябва да следва човек. Защото само така може да получи добро. В основата на своеобразния морален кодекс на патриархалния българин била вярата, че ако следваш поуките на доброто, ще бъдеш "щастлив и дълголетен на тоя свят и праведен на оня". На първо място била почитта към родителите. На млади години да ги слуша и да мълчи в тяхно присъствие, на стари – да се грижи за тях. Само така човек можел да се надява на щастлив семеен живот. И още нещо – според народната вяра грешките се записвали в житието на човека и нямало прошка. Наистина, по-късно, с навлизане на християнската вяра, много българи търсели опрощение на греховете с поклоннически пътешествия до Божи гроб. Но народната вяра е еднозначна в това отношение. "Доброто отива с човека и зад гроба, на оня свят" – казвали някога. А злото, сторено от него, оставало да преследва земните му наследници. Така още от люлката родителите залагали у децата си стремеж към доброто.

Най-голямо добро е да помогнеш другиму. Всяка милостиня, всяко праведно дело, сторено за вдовица, сираче, сиромах човек или някой в беда, остава като духовен капитал до девето коляно. На такъв човек челядта ще е здрава, стоката ще се плоди, земята ще го обича. А тръгне ли на път – доброто върви с него като ангел и пъди всяка зла среща, всяко препятствие. На добрия човек всички му помагат. В много народни песни се пее за женската красота. Повечето от тях възпяват чистотата и добротата като част от тази красота. А те имат силата да огреят целия свят.