100 години от Балканските войни: патриотичният подем в българското общество

Идеята за независимост на българите в Македония и Одринска Тракия, останали все още под властта на Османската империя, винаги е била жива и силна в общественото съзнание след Освобождението на страната през 1878 година. Тя е кауза за политици и интелектуалци, за множество обикновени българи.

В името на тази идея се ражда освободително движение, чийто връх е Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., за жалост неуспешно. През есента на 1911 година в град Щип български революционери организират атентат, за да привлекат вниманието на международната общественост към искането за автономия на Македония. При атентата загива един човек. В отговор следват репресии срещу българското население. При погрома са убити 20 души, а около 300 са ранени. В Царство България отзвукът е силен, множество масови демонстрации се провеждат с искането за освобождаване на сънародниците под османска власт.

Тези обществени настроения стимулират българското правителство да създаде Балкански съюз чрез двустранни споразумения първо със Сърбия, след това с Гърция. Така е осъществена една сложна дипломатическа задача. Засилването на патриотичния подем, особено след едно ново клане – в Кочани през юли 1912 година, не оставя на правителството друг избор, освен да действа с оръжие за решителна победа. От днешна гледна точка войната е подготвена донякъде прибързано, с някои пропуски, особено в международните споразумения за следвоенното устройство на Балканите. Но градусът на напрежението в българското общество е бил толкова висок, че е нямало как моментът да бъде пропуснат.

София, граждани четат стенвестник за мобилизацията в Балканската война, 1912 г.

Според акад. Георги Марков, директор на Института за исторически изследвания, тогавашният български премиер Иван Евстратиев Гешов, миролюбив банкер и председател на БАН, не е желаел войната:

Същото се е отнасяло и за неговата партия – Народната, но след двете кланета в Щип и в Кочани страната се залива от протестни митинги и събрания, които затрупват Двореца и Парламента с телеграми – посочва акад. Марков. – Има осем папки в личния фонд на българския цар Фердинанд с такива телеграми и писма, в които се иска война. Аз съм много впечатлен от една реч на Никола Обретенов – стар революционер, син на баба Тонка, участник в Ботевата чета. Той държи в Русе реч, в която казва: „Ние трябва да завършим святото дело на Левски и Ботев, на цар Освободител, трябва да освободим нашите българи. И аз дори и на тези години ще хвана отново пушката и ще тръгна на война срещу Османската империя.”

Ентусиазмът за освобождението на поробените братя е наистина всенароден. Поетът Пейо Яворов още преди обявяването на войната навлиза в тила на противника в Пиринска Македония с доброволческа чета. Той се присъединява към отряда на войводата Йонко Вапцаров и участва в редица сражения.

Четата на Пейо К. Яворов (седнал) през Балканската война.

Героизмът на Яворов не е изолиран случай. Много чужди кореспонденти с удивление отбелязват, че българското войнство тогава не е просто армия, а въоръжен народ. Народният театър в София спира своите постановки по време на войната, тъй като повечето артисти-мъже се включват в армията. В няколко варианта се разказва любопитна случка с легендарния Сава Огнянов. Според един от тях, вестта за началото на войната (5 октомври) пристигнала в Народния театър по време на представление. Иззад кулисите един от суфльорите се провикнал: „Сава, войната е обявена!” Огнянов тутакси прекъснал своя монолог и се обърнал към публиката: „Господа, войната е обявена. Да вървим да изпълним отечествения си дълг!” От трупата на театъра загива актьорът Христо Ганчев, а неколцина са ранени. В Първи пехотен софийски полк участват и множество други видни интелектуалци и хора на изкуството.

Мобилизацията и походът на войските към границата материализират този невероятен национален дух в редица незабравими сцени, описани от тогавашните репортери. Зовът за мобилизация, пише военният кореспондент капитан Спас Икономов, бе посрещнат не с радост, не с одобрение, а с буен, неудържим, луд ентусиазъм.

Българската пехота преминава мост над река Марица на път за Одрин, 1912 г.

А ето как рисува похода към границата френският журналист Рьоне Пюо, пратеник на вестник „Льо Тан”: Това са хиляди и хиляди хора, току-що мобилизирани, с части от униформи или изобщо без униформи, въоръжени със стари модели пушки, запасани с патрондаши, следвани от волски каруци и кавалерия, която напомня праисторическите времена... Старците с нахлупени над ушите калпаци и най-младите с рунтави шапки, напомнящи тези на Наполеоновата гвардия... всички радостни, всички трескави, с екзалтиран и войнствен поглед вървят неуморно на юг...

Споделете

100 години от Балканските войни: патриотичният подем в българското общество

Още от категорията

На 22 април започва еврейския празник Песах

Чужденците в Хвърковатата чета на Георги Бенковски

Нови технологии пресъздават битката при Тутракан

Чужденците в Хвърковатата чета на Георги Бенковски

На 22 април започва еврейския празник Песах

Българско Национално Радио