„Писаните булки не плачат” – документален филм за приказните сватби в село Рибново

В един от планинските райони на Югозападна България се намира българомохамеданското село Рибново. В него като че ли времето е спряло, а местното население упорито пази патриархалните си ценности, бит и традиции. Тук, заженят ли се младите, сватбата им е като в народните приказки – три дни гостите празнуват и се веселят. За една такава приказна сватба в Рибново разказва документалният филм на Телевизия Туризъм (ТVТ) „Писаните булки не плачат”. Негов автор е журналистката от Радио България Венета Николова. Живописните кадри от потопеното в чудната родопска природа село, автентичната музика и емоционалният разказ, който съпътства лентата, ни въвеждат в един непознат и донякъде нереален свят, неподвластен на времето.

Излагането на чеиза – един от най-колоритните моменти от сватбения обред.

Още с пристигането ни за снимките в Рибново ми направи впечатление, че това село, което се намира високо в планината и е доста отдалечено от другите населени места, е изпълнено с живот – разказва Венета Николова. По стръмните улици непрестанно се движат жени с пъстри забрадки, деца, мъже. Отвсякъде кънтят удари на чукове, стържат длета, защото тук се строи непрекъснато. В далечината се долавя музика. Такова оживление не е характерно за все по-обезлюдените села у нас. Филмът е опит да надникнем в малкия, пъстър, капсулиран във времето и донякъде непонятен за нас свят на рибанци. Сватбеният обред в Рибново изразява най-добре мирогледа и начина на живот на тези хора, тяхното чувство на принадлежност към една малка, обречена рано или късно да се „разтвори” в съвременната действителност общност. Съдбата на рибанци е някак предопределена още от раждането, а етапите в живота им са съпътствани с определени норми и ритуали. Така е било преди двеста-триста години, така е и днес! Именно тази предвидимост дава на рибанци онова чувство за сигурност и „уют”, което на нас , „модерните” хора ни липсва. Независимо, че много от тях ходят на гурбет в чужбина, те винаги се завръщат у дома. А щом се роди момиче в семейството, започва събирането на чеиза – цялата покъщнина, която е необходима за семейния живот. Ако пък се роди момче – всички усилия са насочени към построяване на нова къща за бъдещото семейство.

Сватбеното шествие преминава през цялото село.

Филмът е по идея на отговорния редактор на ТVT Стоян Радулов и е красиво заснет от оператора Добрин Керестелиев. Най-колоритни са кадрите с реденето на сватбения чеиз. Пред къщата на момичето се изнася всичко, което родителите са събирали през годините за новия й дом. Върху високи скелета по протежение на цялата улица се подреждат шарени черги, престилки, покривки, дебели китеници... Получава се невероятна експлозия от цветове и нюанси. На показ пред селото се изнася и предварително събираната покъщнина на бъдещото домакинство – новата спалня на младите, кухненските шкафове, микровълновата печка, плазменият телевизор... И пред моминия дом започва да се ниже пъстро многолюдие. От време на време зяпачите се спират пред някой китеник или нова мебел, оживено коментират и продължават огледа си. Идва ред на сватбеното шествие преди да отведат невестата към родния й дом, за да стане „гелина”. Така наричат писаните булки в този край казва Венета и добавя:

За младата двойка това е най-дългоочакваният и важен момент в живота.

Майката отвежда момичето в родния й дом, чийто праг тя за последен път ще прекрачи като девойка. Около нея се събират само жени. Обличат й сватбената дреха, която не е бяла, а шарена, изпъстрена с невероятни цветове. Слагат я да легне на земята и пристига специална жена от селото, за да я „лепи”. За целта намазва лицето й с бял крем и налепя кръгове върху бузите, челото и брадичката с разноцветни пайети, или т.нар. пулчета. По този начин невестата става неузнаваема. Тази маска всъщност я скрива от света. Едно от обясненията е, че това е начин да се предпази от зли уроки, тъй като в този преходен момент между моминството и зрелостта младата жена е особено крехка и уязвима. Докато се подготвяхме за снимките заедно с продуцента Георги Крумов разпитвахме местните откъде идват тези техни обичаи, какво ги кара да се придържат така стриктно към тях, а те ни отговаряха винаги по един и същи начин – „Така е било и така ще бъде!”

Лицето на рибанските невести се покрива с необичайна за географските ни ширини маска.

Филмът „Писаните булки не плачат” е разказ за една затворена мюсюлманска общност, която упорито не иска да се променя. Тези хора с гордост афишират своята „различност” и старинните си обичаи. Но това не значи, че те са архаични, че са някакви „реликти”, напълно изолирани от XXI век! За разлика от нас обаче те притежават умението с лекота да превключват от традиция към съвременност. Рибанци са „стъпили” на две култури и това ги прави по-богати от нас, хората на глобализирания, уеднаквен и стандартизиран свят – казва в заключение Венета Николова.

Споделете

„Писаните булки не плачат” – документален филм за приказните сватби в село Рибново

Още от категорията

Съвременната илюстрация е "сърцето" на българския щанд на Панаира на детската книга в Болоня

За поредна година български хумор завладява Хамбург

“Златен Кукерикон” за творци в областта на хумора и сатирата

Албанският писател Григор Бануши се среща с българската публика

Българско Национално Радио