Петър Гюзелев – легендарният китарист на група „Щурците” пише първите си авторски композиции за Георги Минчев, който добавя към тях текстове. Така се ражда идеята „Стари муцуни”. Групата събира музиканти от популярните „ФСБ” и „Щурците” с певеца Георги Минчев. Издават и албум със същото име. Оттогава почти всяка сутрин Петър Гюзелев се събужда с нова идея за песен. Понякога става нощем и записва темите. Досега има около 150 композиции, събрани и подредени в шест албума. Първият – „Изповед”, вече е издаден.

Баща ми ме накара да свиря на цигулка – спомня си Петър Гюзелев. Водеше ме в зала България да слушам класически концерти. Това ми помогна по-късно само за един ден да се науча да свиря на китара. Ние всички от първата група „Щурците”, бяхме музиканти, които свирят от малки. Кирил Маричков е наследил музикалната жилка от дядо си, диригентът Борис Левиев, като дете е свирил на пиано, кларинет, китара. Жоро Марков – барабанистът, беше студент в Музикалната академия в София. Когато се събрахме в „Щурците” да репетираме, не гледахме парите и печалбата. Искахме да наложим рока в България. По образец от Европа, но с елементи от българска музика, като основното бе съдържанието на текста. Естествено, бяхме малчугани в началото. Слушахме „Бийтълс”, „Ролинг Стоунс”… Свирихме кавъри. Лека-полека започнахме да порастваме и да създаваме нашите песни, в които говорехме за принципите на живота, за нещата, които са против нас. Развивахме се и постепенно напипахме стила, в който да свирим. Учехме се как се изгражда един концерт. Бяхме поканени да свирим на две театрални постановки. Благодаря на режисьора Леон Даниел. Той е човекът, който ни изгради като сценични изпълнители, научи ни на изкуството на артиста. Вникнахме в детайлите на осветлението и други важни неща. Това не става за ден-два, за месец или за година.

Да пробиваш и то с рок музика, в онези дни беше трудно – продължава музикантът. Дори с името имахме проблем. Когато искахме да се наречем „Щурците”, ни казаха, че подражаваме на „Бийтълс”. Затова наложихме името чрез един конкурс в БНР. Накарахме нашите приятели да пишат писма за „Щурците”, защото щурецът в българския епос е музикантът. Трудни години бяха. Ние свирехме на електрически инструменти, които дотогава в България не се продаваха, внасяхме ги чрез приятели и роднини. Въпреки всичко поставихме една основа на музиката, с която се отправя послание. Нашето бе за това как да живеем в добро, а не в зло, да се обичаме, а не да се мразим, да помагаме на нуждаещия се.

Двеста и шестдесет концерта годишно – това беше концертната ни дейност. Освен това свирехме по абитуриентски балове. Най-хубавите ни концерти бяха през лятото – тричасови, пред огромна публика. Вече имахме много песни, които хората знаеха и искаха. В мен грееше музиката, цъфтеше. Човек на сцената е един, в живота е съвсем друг.