Едно от предимствата на нашите географски ширини е красивата есен. Топлите багри в безброй нюанси напомнят, че е време да погледнем към зимата, да адаптираме стереотипа си, да помислим за по-топли дрехи и още много, много неща. Наред с прибирането на земните дарове и приключване на полската работа, в миналото есента „официално“ била време за намиране на брачен партньор.

Любен Каравелов – нашият възрожденски поет, писател, енциклопедист  и преди всичко голям патриот, описва в мемоарите си типична картина на обичая, който сам е наблюдавал в едно българско село през 70-те години на ХIХ век. Той не пропуска да уточни, че седенките зависят от местността и характера на народонаселението. Тоя стари народни обичай отдавна вече е изгубил своят старовроменни характер в големите села и по градовете – пише Каравелов. – Съхранил се е само в малките селца, а особено у шопите. Когато настане есен, т. е. когато българите съберат своите храни и когато оберат лозята, то захващат да свикват седенки…Всяко момиче и всяка млада жена донасят със себе си каква-годе работа, т. е. едни носят шиене, други предене, а трети плетене. Стопанката ги гощава с вечеря и тия седят да седенкват. Всяко момиче работи своята работа и старае се да превари своята съседка. В това време се пеят различни песни и разказват се всякакви приказници. Когато захване да се разсъмва, то по-старите жени разгледват работата на момичетата и хвалят майсторките.

Според обичая, първо момичетата и младите невести се събирали, започвали работа и едва тогава пристигали ергените. Те обикновено се движели на групи и понякога се случвало да обиколят няколко седенки. За да известят пристигането си, младежите пеели силно в съпровод на гайда или друг инструмент, викали, гърмели… Те можели да изберат къде да отидат, ако вече са срещнали своята любима. В патриархалните представи първо мъжът трябвало да покаже предпочитанията си. Считало се за непристойно, ако го направи момичето. Разбира се и на това „му намирали колая“ – девойките отправяли многозначителни погледи, „случайно“ изпускали китката си и пр. Без всякакви волности момчетата имали право да седнат до тази, която им е на сърце. И да откраднат китката от главата й – категоричен знак за обвързване от страна на младежа. След това той носел цветята на видно място и така оповестявал, че вече е намерил бъдещата си невеста. Майката на момичето пък узнавала за събитието, посрещайки у дома дъщеря си без задължителната китка в косите. Същото значение има и практиката младите да разменят помежду си китки или ябълки.

Случвало се родителите на момата да не приемат предложението за брак. Тогава момъкът събирал свои връстници и открадвал любимата си от седянката, тя се скривала някъде, а приятелите му отивали да доведат свещеника. Или девойката „приставала“ на любимия и от седянката двамата заедно отивали в неговия дом.  И в двата случая било добре родителите на момчето да са съгласни да приемат новата си снаха по този начин.

На седенките се пеели всякакви песни, разказвали се приказни истории. По-възрастните жени използвали случая да научат по-младите на някои ритуални песни за предстоящ празник. Ако времето било хубаво, събирали се на открито около голям огън. През студените нощи „кладели“ седянката в най-голямата стая на къщата. Стопанката била длъжна да приготви почерпка, която да сервира на няколко пъти през цялата нощ. Според местните нрави това включвало различни храни, но най-често плодове, варена царевица и пр. Сутринта първо тръгвали момчетата, след тях на групички се разотивали момичетата и невестите. След седенките идвало време за сватбите. Както и за многобройните имени дни – чак до края на зимата.