Докато народът ни изстрадва последните десетилетия на османския гнет, един сънародник вкусва свободата и достига висоти, непристъпни дотогава за нито един българин. Димитър Добрович успява да получи академично образование, да участва в националнообединителните борби и да се нареди сред европейските художници романтици. И въпреки че почти целият му творчески живот минава в Рим, в края на битието си той се завръща в новоосвободеното отечество, където с четка в ръка завършва земния си път.

В началото съдбата не се отнася милостиво към родения през 1816 г. в Сливен художник. На единайсет години той остава сирак и обстоятелствата го отпращат в Цариград. Оттук обаче започва стремителният му житейски и творчески подем, който ще го отведе и в други столици и ще го срещне с първокласни майстори – не просто откриватели на неговия талант, но и вдъхновители по пътя му към голямото изкуство.

Димитър Добрович е изключителна личност, която стои в началото на българското светско изкуство – независимо че едва в последните десет години, когато се връща в родината, има непосредствено отношение към художествения й живот – разказва изкуствоведът доц. Ружа Маринска. – Той напуска България като юноша, художественото си образование получава в Атина и продължава в Рим, където и минава голямата част от живота му – около 45 г. Така че, за да можем да се произнесем кой е Димитър Добрович, трябва да го ситуираме на този общоевропейски фон. И тогава става ясно, че той има отношение към късния романтизъм и навярно е единственият художник, който програмно се вписва в това русло на европейското изкуство. Можем да открием романтизма например в неговите прекрасни селянки от околностите на Рим, както и в женските меланхолно-сантиментални образи.

Където и да се намира обаче, художникът не може да забрави окаяната орис, сполетяла родината му. Вероятно затова и става гарибалдиец.

Когато през ноември 1848 г. пристига в Рим, Димитър Добрович попада във вихъра на най-големите вълнения – продължава разказа си Ружа Маринска. – И бидейки млад художник, записал се вече в Римската академия за изящни изкуства “Сан Лука”, той естествено е увлечен от този вихър. Но както сам признава пред проф. Иван Шишманов /известен български интелектуалец и политик/, той за твърде кратко време – може би не повече от месец, е бил в студентския батальон. Става дума за май-юни 1849 г., когато е на барикадите, защитавайки подстъпите на Рим. Тогава, както сам разказва, вижда Гарибалди при църквата “Сан Джовани”.

Години по-късно Димитър Добрович ще се завърне в свободното отечество – ентусиазиран и от радушното посрещане на българската делегация в Рим, която оглежда за наследник на овакантения от княз Александър Батенберг трон. “Стареят на българските живописци”, както ще го нарече проф. Иван Шишманов, е приет в родината си с отворени сърца. Какво обаче е достигнало до нас от творчеството му, разпиляно между Гърция, Италия и България?

Той работи, оценен е, награждаван е, негови работи са постъпили в гръцки колекции, но те не са изучени и нямаме достъп до повечето от тях – отговаря Ружа Маринска. – Ситуацията в Рим е същата, затова и можем да коментираме само тези произведения, а те не са малко, които са останали в римското му ателие и които той донася в България при завръщането си през 1893 г. Тогава той показва стотина работи в Народното събрание – оригинални произведения и копия на италиански ренесансови майстори. Днес те се съхраняват в НХГ, но има и значителна сбирка в художествената галерия на родния му град Сливен. Други картини пък са разпръснати из частни колекции. Що се отнася до Рим, въпреки огромните усилия да издирим нещо от Димитър Добрович, натъкнахме се на срамни резултати – оказа се, че негови творби се предлагат на търгове под чужди имена. Така че това е отворена врата, през която трябва да продължим да работим.

2016-а е обявена за година на Димитър Добрович. Двестагодишнината от рождението му ще бъде отбелязана с научни конференции, беседи и изложби, които ще ни представят необикновената съдба на един космополитен според съвременните стандарти българин.