Областта Бесарабия, чието име идва от династията на влашките войводи Басараби, е била част от българската държава до края на X век. След това територията е завладявана от кумани, печенеги и монголи, както и от басарабите през XIV век. Тези земи стават част и от Османската империя до 1812 г., когато след една от руско-турските войни, районът е завладян от Русия. Сведения за заселвания на българи от Ямбол, Сливен, Карнобат и региона по далечните земи има още от средата на XVIII век. След 1774-та преселването им става масово, заради репресиите, на които са подложени от Османската империя, а и заради примамливото предложение от руска страна, всяко семейство да получи големи парчета земя за вечно ползване. В селските райони те са освободени от данъци за тридесет години, а в градовете – до пет. Освен това, българите получават уверение, че ще получат финансова помощ за построяването на своите нови домове. Когато пристигат по тези земи обаче, попадат в една безкрайна равнина, пълна с тръни и бурени, която никога не е била обработвана. С много труд и воля, българите успяват да преобразят региона, превръщайки пустошта в огромна житница, а собствените си градини в райско кътче, с разнообразни зеленчукови култури и овошки. Обяснението за тяхната предприемчивост е просто – тя е израз на твърдата им убеденост, че всичко ценно, което притежават е българският им произход. Вярват, че ако го запазят, не ще има сила или проблем, който да ги сломи. На това се дължи и изключителната любов, която таят към България и вълнението, с което днешните бесарабски българи говорят за нея, без значение, че много от тях никога не са я посещавали.

Историята за формирането на общността на бесарабските българи, живеещи днес на територията на две държави /Молдова и Украйна/ е разказана и в нова книга, посветена на тях. В „Среща с Бесарабия“ Елисавета Белобрадова споделя емоциите, които преживява, по време на деветдневното си пътешествие в региона.

Пътуването включваше престой и в Румъния, в градове, които касаят българската история. В Бесарабия имахме много интересни преживявания. Имам интервю с една 94-годишна българка, която е преживяла Гладната година в Украйна. 10 години по-късно, т. нар. Гладомор се случва и в Бесарабия. На българите им е отнета частната собственост, одържавяват се имотите, животните, мъжете биват изпращани в Сибир и за една година, населението започва да умира от глад.

Мотивът на Елисавета да посети тези земи е свързан най-вече с множеството легенди, които се разказват у нас за бесарабските българи. Според нея срещата на живо е нещо съвсем различно от това, което човек чува и вижда по медиите.

Елисавета научава и описва като пряк свидетел живота и проблемите на българите в Бесарабия. Един от тях, свързан с възможността децата им да учат български език, всъщност вече е решен, но по различен начин за Молдова и Украйна:

В Молдова няма никакъв проблем, навсякъде да се учи български, но всички училища се водят молдовски, – споделя впечатленията си авторката на „Среща с Бесарабия“. – Българският се учи като втори език, а руският е официален и всички предмети се преподават на него. В Украйна е по-различно. Там българската гимназия има своя автономност. В Украйна имат стриктно законодателство, което предвижда руският език да отпадне от тяхната образователна програма. Това е част от политиката на Украйна за ограничаване на влиянието на Русия във вътрешните им работи. Те нямат нищо против малцинствата да изучават своите родни езици, но украинският ще замени руския в училищата. При посочване на втори език, българските деца, които посочат български, вече няма да учат руски, а украински и български, както и западен език.

Бесарабските българи изпитват и други затруднения и неволи, свързани с липсата на стабилна инфраструктура и магистрали. Те са особено важни за тях, за да могат безпрепятствено да превозват своите стоки и да търгуват. Решаването на този въпрос обаче е в ръцете на украинското правителство, което по думите им, неглижира региона.