Българско национално радио © 2020 Всички права са запазени

Здравка Евтимова: Иска ми се нашите вратове да не бъдат наведени покорно

Снимка: capital.bg

Има истории – уж вдъхновяващи, красиви, ала повлечени в тресавище от безсилно заплетени думи. Има и други – истински вдъхновяващи, които политат в съзнанието с лекотата на птица. Сякаш с разперени криле, историите на Здравка Евтимова разместват пластове в душите и с ефирния си полъх менят настроения и емоции, навяват спомени и прошепват мечти.

„Юлски разкази” на Здравка Евтимова е най-предпочетената българска книга от читателите на Столичната библиотека през отминалата година.

Нейните разкази и романи са четени и награждавани в много страни по света – САЩ, Великобритания, Канада, Франция, Гърция, Израел, а отскоро и в Китай. Авторката шеговито нарича себе си „влаков писател”, защото много от историите й са се родили в купетата на влаковете между Перник и София – градовете, в които се намира домът й и работното й място на преводач с английски език. Но за каквото и да разказва, произведенията й омайват с три неизменни съставки – доброта, съпричастност и любов.


Добротата е в нас самите – вярва тя. – И когато човек обърне своята добра страна към хората, той ражда в тях доброта. А що се отнася до съпричастността и любовта, това е основата, поради която човечеството е оцеляло и продължава да се развива – въпреки алчността, злостта и всички отрицателни емоции. Спомнете си само как хората в концентрационните лагери са намирали парченце ябълка и са я давали на някой болен.

Страданието обаче може да отприщи и низост, и дори жестокост. Като в „Кръв от къртица” – разказът, написан с голяма горест в сърцето и влязъл в училищните програми на Дания и САЩ.

Когато нещо е родено от тъга, то без съмнение я носи в себе си и я предава на хората – казва писателката. – Наистина, тъгата я има в живота ни, но от нас зависи дали ще я превърнем в постоянно състояние или чрез своите постъпки и мисли, чрез онова, което изживяваме, ще я преобразуваме в нещо светло. За да може от тази светлина да се роди радост.

И да прерасне в щастие. Писането е една много щастлива самота, ако не пиша, се чувствам сякаш болна, добавя Здравка Евтимова.

Когато пиша на родния си език, имам чувството, че зад гърба ми стои българската история – годините на Първото и на Второто българско царство, на славата, но и на трагизма на ослепените войски на Самуил, на кръвта, пролята от нашите съотечественици. И, без да искам, в думите попадат и радостта, и трагизма, и болката. На английски не е така – няма го усещането за радост, за това, че все едно летиш нанякъде, че все едно те няма, докато пишеш.

Годишните класации за литература обикновено водят към равносметки – те ни карат да се замислим също така станали ли сме по-четящи хора и как би изглеждало обществото ни, ако всеки от нас всеки ден отделяше време, за да се потопи в някоя история с книга в ръка.


Освен че е красив, четящият човек набира повече смелост, гордост и достойнство – смята писателката. – Добрата литература е именно урок по достойнство и чест. Четящият човек също така е решителен – той не може да бъде манипулиран, нито накаран робски да превива врат.

И тъй като в началото на Новата година си отправяме пожелания, как би искала Здравка Евтимова да види българите по пътя към своето личностно и обществено израстване и да го опише в бъдещ разказ или роман?

Бих желала да забравим максимата, че преклонената глава сабя не я сече – отговаря тя. – Иска ми се нашите вратове да не бъдат наведени покорно, а да стоим изправени достойно, да гледаме открито и да не се страхуваме да изразим мнението си. Сведената глава оцелява, но нейното не е живот, а робство. Ние, българите, вече не живеем в робство и затова е време да насочим силите си в изграждането на нещо силно и запомнящо се, което ще накара хората от другите страни да ни се възхищават. Смятам, че имаме тези качества да го направим.


Снимки: БГНЕС, личен архив