Българско национално радио © 2022 Всички права са запазени

Войната в Украйна

Владислав Димитров за пътя от войната до благодарността към българите

Снимка: личен архив

63-ти ден от войната в Украйна. По данни на ООН над 5 милиона украинци са напуснали родината си от началото на военните действия, 94 300 от тях се намират на територията на България, от които над 84 хиляди вече имат статут на временна закрила (данни към 26 април).

Ако днес постоите няколко минути на детска площадка в София, непременно ще чуете украинска реч и ще видите около вас родители с малки деца, които все още пазят картината на войната в очите си. Но за тях усмивката е на една люлка разстояние. Те са спасените. Днес ще ви разкажем за един от тях, избрал България по пътя към мира. Владислав Димитров е 38-годишен киевчанин, магистър на политически науки и доктор по философия от киевския университет "Тарас Шевченко", където е и хоноруван преподавател в продължение на 15 години. Собственик е на рекламна агенция с услуги в областта на връзките с обществеността, но преди всичко Влади е син, съпруг и баща на прекрасна четиригодишна госпожица. 

"Аз съм бесарабски българин, моят дядо е роден близо до Добрич и това са корените ми. Аз съм роден и израснал в Киев, но в сърцето ми винаги е била България. Имах план още преди войната да се преместя със семейството си в България. Планирахме да пристигнем през май тази година, да си потърся работа и да устроим живота си тук. Но както казват, ако искаш да разсмееш Господ, разкажи му за плановете си.

Когато всичко започна, беше четвъртък сутрин, събудихме се към 4-5 часа сутринта от изстрели и експлозии. Майка ми се обади и каза: "Войната започна! Веднага отидете в бомбоубежище и чакайте инструкции". Направихме го. На следващия ден, когато нещата ескалираха, се обадих в българското посолство и поисках да се евакуираме. Те ме увериха, че трябва да изчакаме спокойно и че те ще ни потърсят. До неделя никой не се обади и не вдигаше телефоните в посолството. В понеделник, точно в 11 часа, никога няма да забравя този момент, телефонът позвъня и ми казаха, че имаме час и половина да отидем в посолството. С жена ми веднага взехме две раници и дъщеря ни и излязохме от убежището на улицата. Нямаше транспорт, нищо не работеше, спирките бяха пусти, имаше само охранителни пунктове, които трудно можехме да пресечем пеша. Ден по-рано ракета разби 25-етажна кооперация, която се намираше на 500 метра от мястото, на което се криехме. Трябваше много бързо да се измъкнем. Спрях една цивилна кола и помолих шофьора, който виждах за първи път в живота си, дали може да ни закара до центъра. Той се съгласи, така минахме охранителните постове и стигнахме до посолството, откъдето ни помогнаха да стигнем до България."

Това е историята на Владислав. Пътят към спасението за него и семейството му минава през 52 часа в автобус с четиригодишното им дете. Родители му и тези на съпругата му останали в Киев, където са и в момента. „Говорим с тях по телефона всеки ден, но те не искат да напуснат града“, разказва Димитров без да има ясен отговор на въпроса “Защо?”. "Опитах се да ги извикам да дойдат при нас, но те са категорични в желанието си да не се местят. Казват, че там е техният дом, животът им и искат да останат".

И докато светът трудно проумява войната, която започна на 24 февруари, питаме дали за хората в Украйна тя е била предвидима.

"Като гражданин, като човек никога не съм вярвал, че тя ще се случи! Но като специалист по политически въпроси можех да предположа, защото нещата ескалираха през последните осем години – обяснява Владислав Димитров. – Истината е, че никой не очакваше Русия да направи това, което се случи – да бомбардират цивилни граждани. Знаете ли, спомням си преди 20 години моят дядо ми казваше – “помни синко, един ден ние ще сме във война с Русия”. Тогава много категорично му отговарях, че това не може да се случи. Исторически погледнато обаче пропагандата през последните 22 години не можеше да доведе до нищо различно“ – категоричен е младият украинец. И казва, че ако преди два месеца изобщо не е вярвал, че война ще има, то към днешна дата е убеден, че руснаците не искат съгражданите му да са добре. "Те ще направят всичко възможно ние да страдаме повече от тях" – казва той.

Надеждите му са умерени, че всичко ще приключи скоро. А докато това се случи, Влади помага с каквото може на онези, които минават по неговия път. Той е доброволец и управлява канал в социалните мрежи в подкрепа на бягащите от войната в Украйна, а неговата съпруга помага на пристигналите в България свои сънародници. Само преди седмица в Южния парк в София по идея на Владислав беше организиран благотворителен пикник-събитие „Великден заедно“.

Категоричен е, че заедно със съпругата си ще направят всичко възможно да бъдат част от българското общество и да бъдат полезни за него. "Благотворителността е не само да получаваш, благотворителността е преди всичко да даваш. И аз виждам себе си като човек, който може и има желание да повлиява на обществото тук, което ми помогна толкова много“ – заявява отговорно Димитров. Безкрайно признателен е за подкрепата и отношението към малката им дъщеря, която от седмица вече посещава детска градина в София и се адаптира най-лесно от тримата. Признава, че на този етап няма друг избор освен да вижда бъдещето си тук и казва: "България днес е моят дом".

"Никога не съм вярвал, че българите ще ни помогнат и ще бъдат съпричастни по начина, по който го направиха. Тази солидарност и единение е неочаквано нещо за мен. Аз се чудех в автобуса, докато бях по средата на нищото, какво ни чака и къде отиваме, а сега виждам, че българите са като нас и се опитват наистина да ни помогнат както могат. Нямам достатъчно думи да изразя благодарността си към тях. Благодаря ви, българи!

Снимки: личен архив, БГНЕС, sofia.bg

Още от категорията

Нина Димитрова – украинката от Селановци, която се влюби в българското хоро

Хубавите неща в живота обикновено идват при нас неочаквано. Така се случва и през далечната 1995 година, когато сред празниците в два побратимени града – Оряхово в България и Шостка в Украйна, внезапно път си проправя любовта, която свързва украинката..

публикувано на 17.05.22 в 11:16

Розовият трабант на Ина Николова или когато мечтите се сбъдват

Когато човек има мечта, нищо не може да му попречи да я осъществи. На младини Ина Николова мечтае, че някога ще си купи Трабант, ще го боядиса в розово и ще обикаля с него България. 25 години по-късно мечтата ѝ се сбъдва. Където и да се появи,..

публикувано на 10.05.22 в 11:11

Мария Петкова за пътя към корените и свободата в… Първомай

На 1 май ви отвеждаме в Първомай. Най-старият исторически документ, в който се споменава селището е от 1576 година. Днес хората, за които този малък южен български град е дом, са малко над 12 хиляди и имат двоен повод да празнуват – Денят на труда е..

публикувано на 01.05.22 в 10:25