"Ако нотните редове приличат на телеграфни жици, с накацали по тях лястовички, то със своите хиляди ноти той е опасал цялата българска земя и върви Маестрото все по тях, за да търси бялата лястовичка на щастието. Удивително е, че не я търси за себе си, а за нас" – казва незабравимият български актьор Вели Чаушев за големия музикант Димитър Вълчев, роден на 3 юли 1929 г. Създаденото от този композитор за българската сцена, кино, телевизия и в популярните жанрове, е не само внушително като обем, но и отдавна признато за класическо национално наследство.

С виртуозен артистизъм са заредени не само прочутите му оперети и мюзикъли, а и симфоничните, театрални и филмови партитури, забавно-сатиричните песни, популярните шлагери. Неповторимата им музикална характеристика се дължи на неизчерпаемия мелодичен талант на автора и ярката национална изразителност.

Димитър Вълчев е притежавал рядкото качество на твореца да изпитва радост от самото творчество. От съкровена творческа радост са родени незабравимите му песенни хитове и най-обичаният от тях, придобил през десетилетията статута на неофициален национален химн – "Една българска роза". Авторът на текста – Найден Вълчев, е завършил право, но от 50-те години на ХХ век прави кариера като успешен журналист и преводач. Има издадени над 20 стихосбирки, книги за деца, написал е десетки текстове на популярни шлагери.

През 1968 г. София е домакин на деветото издание на Световния фестивал на младежта и студентите. В чест на събитието Съюзът на българските писатели обявява подбор на подходящи текстове за песни. Найден Вълчев не е включен в избраните автори, но въпреки това предлага няколко строфи, които са отхвърлени от журито. След известно време поетът случайно среща композитора Димитър Вълчев и го моли да погледне стихотворението. "Той го прочете, каза неласкави думи за журиращите и допълни: "Това е готова песен, която трябва да се запише". След два-три дни ме извика и я изсвири и изпя…" – разказва в интервю за bTV поетът.

Два дни след като "Една българска роза" е предложена за участие в най-престижния български конкурс за популярна музика по онова време – "Златният Орфей", тя е допусната до състезанието. На въпроса на Найден Вълчев кой ще я изпее, композиторът казва само – едно младо момиче.

На "Златният Орфей" през 1970-та 24-годишната Паша Христова не е удостоена нито с Голямата награда за изпълнител, нито е отличена в международния певчески конкурс. Тя изпява два шлагера – "Повей, ветре" на Йосиф Цанков и Димитър Василев и "Една българска роза" на Димитър Вълчев и Найден Вълчев. Първият получава Голямата награда за българска песен, вторият – Първа награда. За много специалисти и меломани фактът, че песента на Димитър Вълчев е удостоена с първа, а не с голямата награда и днес е необясним. Вероятно такава е била конюнктурата.

Приживе обаче яркият талант, изключително интересна и ерудирана личност, артистична натура, чаровен и сладкодумен събеседник с великолепно чувство за хумор, обичан приятел и колега, е страдал от усещането за недооценяване. Спомените му в автобиографичната книга "Другата струна", публикувана през 1992 г., са изпълнени с горчивина. Когато прави равносметка и анализира "естрадното" си творчество, Димитър Вълчев стига до извода, че "това са все художествени забавни творби със своя драматургия, собствен облик, богата оркестрация и майсторство на изпълнителите". "Те не са комерсиални – продължава той. – Те са само достъпни, но не по оня начин, който музиковедите отричат". После признава, че много малко певци са го изпълнявали с желание и са го молили да пише за тях. 

Споменава с благодарност Кирил Семов, Маргрет Николова, Петър Чернев, Диди Господинова, Маргарита Горанова и Паша Христова. Изрежда други знаменити имена, от които не е получил "капка внимание" и мъдро заключава: "Изглежда има нещо в моето творчество, което не се нрави на съвременния естраден изпълнител. Сякаш насреща си имам привърженици на тайна и строга секта, която не разрешава чуждо вмешателство. Може би не се вмествам в параметрите на общоприетия естраден вкус… Никога не съм искал да бъда моден. Не съм шивач с прочут салон. Но претендирам, че съм си изработил стил в този труден и достъпен жанр, че имам свой печат, своя марка, че омузикалявам текста със завидна вещина, че изтъквам драматургията, доколкото я има в поезията".

Защо един от най-плодовитите ни композитори, несъмнено надарен не просто с вдъхновение, а с любовта и покровителството на няколко музи, е възприеман като "половин автор", според неговия собствен израз? Защо е подминаван, неглижиран, преждевременно пенсиониран? Прочутият актьор и певец Видин Даскалов обяснява ясно: "Имаме един български синдром, който се казва "завист"... тези, които пишеха либрета, се страхуваха от него като либретист, а тези, които пишеха музика, се страхуваха от него като композитор...". А през 2000 година "Една българска роза" е обявена за българската Песен на столетието.

Снимки: личен архив, artistite.net, btvnovinite.bg, asenovgrad.bg, архив