16 юни, понеделник, Арт салон на Радио Варна, 18.00 часа
Заповядайте на представянето на новата книга на Павлин Павлов „Да обичаш напук“.
Павлин Павлов е роден през 1952 г. в село Румянцево, Ловешко. Възпитаник е на Немска гимназия в Ловеч. Завършил е немска и италианска филологии в СУ Св. Климент Охридски. Доктор по история е, докторантската му работа е посветена на съвременна история на Германия. Още като студент е преминал обучение и е изпълнявал задачи по линия на разузнаването. От 1986 до 1998 година работи в контраразузнаването. Бил е Директор по обществен ред и контрол в Община Варна. В момента е пенсионер. С писане на художествена проза са занимава от студентските си години. Има публикувани разкази, новели и преводи. Ангажиментите му в разузнаването и контраразузнаването за дълго го карат да остави перото. От 2010 г. отново се връща към творчеството. Член е на СБП.
„Тази история ми се щеше да напиша още преди години. Тогава с моя скъп приятел, майстора в занаята, генерал Тодор Бояджиев работихме по книгата за неговия именит колега-легенда, генерал Маркус Волф. Покрай всичкото за този изключителен човек, което генерал Бояджиев събра в документално-биографичната книга „Човек с/без лице“, аз все намирах случай да го подканя да разкаже по нещо от собствените си истории. Честно ще кажа доста упорито, да не кажа нахалничко, се опитвах да го убедя, че читателите му с удовлетворение ще посрещнат една негова художествена изповед, едно откровение за професията и хората, посветили се на нея.
Не стана. Вместо това той ми предложи аз да напиша книгата и тя да е посветена въобще за колегите от професията. Така се роди и оформи съдържателната рамка на бъдещата книга. Взехме дори да обмисляме и разсъждаваме за посланията, които искахме да стигнат до обществото. Желанието ни беше да покажем, че дори и в нашето време на раздори човек може да обича всичко онова което е ценил и пазел през живота си, и в миналото, и в настоящето - своите убеждения и възгледи, вярата и патриотизма, любовта към близките хора, грижите към приятелите. И да го прави това напук на обстоятелствата, въпреки глобалните и ежедневни катаклизми, превъзмогвайки всевъзможните политически интриги и битови проблеми.
Генералът не поиска да напише книгата, а аз тогава не посмях от страх, че няма да предам точно и вярно замисленото. А след това се случи нещастието. Отиде си по нелеп начин генералът и отнесе историите си. Остави ме сам с ненаписаната книга. Само че тя не ме остави. Колкото повече време минаваше, толкова по болезнено чувствах в себе си потребността да я напиша. Един ден си рекох да става каквото ще и я написах. Набързо, нали я държах цялата в главата си. Едва ли ще съм успял да я направя такава каквато я искаше генералът, но ми се ще тя да остане като една малка плочка в пиедестала на паметта за него.“
Ясно
