Пътят на една българка – от високата наука до визуален артист в Ирландия

Приказки и легенди за птици оживяха в тържественото голямо фоайе на Института за етнография и фолклористика с етнографски музей при БАН. Повод беше празникът на древната келтска богиня на здравето, занаятите и на жената в Ирландия – света Бригита, който е един от трите големи празника на страната. За да ни разкаже за келтските легенди, и то по нетрадиционен начин – чрез изложба с огромни текстилни крила и ателие за келтски възли, в София пристигна сънародничката ни Ники Колиер.

Тя заминава за страната на вечнозелените пасища още преди 27 години. Отвежда я научната ѝ работа в областта на компютърните технологии и изкуствения интелект. В Ирландия остава заради семейството, което междувременно създава със съпруга си, британски гражданин. След дългогодишна научна дейност тя прави голяма промяна в кариерата си и се насочва към творчеството, занаятите и изкуството. Ники носи в себе си много кураж и сила и дори става първопроходец на българско неделно училище в Ирландия.

За цялата си дейност Ники Колиер е носител и на много престижни награди, а получава и специално признание от Външното ни министерство за изложба, свързана с Българското председателство на Съвета на ЕС през 2017 г.

След Дъблин и Виена, д-р Ники Колиер пристигна със "своите криле" и в София. Експозицията "Символи на мобилността" включва 12 криле, изработени от коприна и филц, и това е първото самостоятелно представяне на изкуството на българката в Родината. Творбите ѝ може да се видят в залите на музея до края на февруари тази година. За светещата лампа от сънищата, за възпитанието, което дава на децата си и за връзката с келтската митология – визуалният артист Ники Колиер разказа при гостуването си на Радио България:

"Аз просто си докарах цялото ято тук, намерихме си гнездо в Етнографския музей. Изключително ми е приятно да работя с този екип! Всички срещи покрай тази авторска изложба толкова ме окриляват и имам чувството, че нещата, които казвам, хората са таили у себе си от години. Помагам с изложбата да сме смели и любопитни! Изложбата е на криле, направени от вълна и коприна и те са супер леки. Събира се в една чанта, а когато влезете в музея те се разгъват и изпълват цялата зала. Има криле на птицата Феникс – тяхна беше първата история, която аз разказах. Тук са и крилете на дивите лебеди, които в ирландската версия са три момчета с една сестра – плетачка на вълшебни пуловери от копривена прежда.

Имаме крилете на щъркела – това за мен е много символично и емоционално, защото това е общо между България и Ирландия. И тук, и там щъркелът е символ на пролетта, с тази разлика, че в Ирландия няма щъркели. Затова се радвам, че успях чрез криле да пресъздам щъркели в Ирландия. Изложбата ми е подкрепена от Ирландското посолство в София. Но всеки, който иска да потърси доброта, светлина и надежда, може да отиде и да застане под крилете на щъркела и да се помоли за здраве (такава е келтската традиция, свързана с птичи криле).

Дали ще е приказката за най-хубавото пиле, дали ще е приказката за дивите лебеди – те ни връщат към детството, към приказките и поуката, която сме взели оттам. Истории, които са били с нас от началото на вековете, тъй като приказките в повечето случаи имат езически корени. Легендата за най-хубавото пиле е начин да припомним на родителите, да виждат най-доброто в техните деца. Можем да помогнем на хора, които са минали през немислимото, ако се погрижим и ги обичаме, както е в Дивите лебеди – за всичко това научаваме първо от приказките. Както и най-кратката история – тази на Феникса. Когато нищо друго не може да помогне, може птицата да се пречисти с огън и да започнеш отначало – да се възродиш с красота, сила и енергия и да продължиш напред."

Ники Колиер споделя, че някога била 100% сигурна, че ще се завърне в родината след като приключи с научния си проект в Ирландия. "Исках да работя като лектор, имах план, че ще уча там и после ще дойда да мога да съм полезна с академичните си знания за България. Плановете обаче се объркаха" – разказва за своята човешка история сънародничката ни, която от 27 години живее в Ирландия:

"Но се запознах с мъжа ми (британски гражданин) и решихме да останем там, на неутрална територия. Сега като ни питат кой от къде е, децата казват, че са 50 % англичани, 50 % българи и 100% ирландци. Те не ходят на българско училище, просто имаме много сложна семейна динамика и допълнителни логистични ежедневни предизвикателства – разказва още Ники. – Едното ми дете е със специални образователни потребности. Но, за да си "измия греха", ще кажа, че всъщност аз съм един от основателите на българското училище в Дъблин – казваше се "Аз съм българче" и просъществува едва 3 години, от 2007 до 2009-а. След кратка пауза то стана предшественик на сегашното училище "Азбука", което присъства и в настоящата ми изложба – в малък документален филм, озаглавен "Най-хубавото пиле".

Аз правих проект със децата в българското училище, в който ги учих на български текстилни занаяти, разказвах им тези приказки, пяхме песнички, играхме български игри и след това направихме филм, за да разберем как децата се чувстват – българи или ирландци. Беше много интересно, защото и те като мен казват, че са местни – и в Ирландия, и в България.

Аз мисля, че понякога хората не забелязваме нещата, които са пред нас. Ние всички сме от повече от едно място. Дали сме от един град или едно село, дали живеем в бракове, в които родителите са от различни места – всичко това говори, че идентичността не е константа. Ако искаш да уважаваш и да почиташ корените си и мястото откъдето си тръгнал, не значи, че не можеш да приемеш нещата, които животът ти предлага като богатство и добавя към онова, което си опознал в детството.

Всеки ден ни предлага ново предизвикателство, в което трябва да открием себе си. Друго нещо, което винаги казвам е, че ние всички понякога сме инвалиди. Знам, че в България има страх от това виждане за живота, но всеки си е чупил крак или по друга причина е трябвало да остане прикован вкъщи заради някакви предизвикателства – животът ни напомня, че светът около нас не е направен така, че винаги да е лесно.

Но каквото и да се случва, трябва да съхраним себе си. Ето, аз имам ограничено използване на дясната си ръка, и често ме питат как правя толкова много неща от филц, но си имам подход. Всичко което правя, дори и най-обикновената идея, аз сядам, говоря за нещата, обсъждам ги с другите, вслушвам се. Чувствам се като един от всички останали хора. Каквато и шапка да сложа, аз все съм си аз, защото ако не можеш да вървиш, или пък да летиш, вината не е твоя."