Интригуващо за природата на скуката

Чуйте Ирина Лазарова в „Лабиринти на познанието“

Замисляли ли сте се кое е общото между нас, съвременните хора, и литературните герои, Евгений Онегин например, или Ема Бовари, или знаменитата компания на лорд Байрон, Пърси Биш и Мери Шели? Скуката! Упадъчното френско ennui, декадентският сплин, диаболичната руска хандра – всички те са специалитет на привилегированите класи, които са разполагали със свободното време да бездействат.

С появата на нормирания работен ден, времето за почивка и пребогатото изобилие на дейности, с които да запълваме времето си, скуката се е демократизирала и е достъпна за всички нас. Останало ли е нещо от аристократичния ѝ шлейф, или под него се крият други емоции? – чуйте д-р Ирина Лазарова, председател на Българската асоциация по когнитивно-поведенческа психотерапия.


През 1985-а американският професор и медиен теоретик Нийл Постман издава книгата си „Забавлявайки се до смърт“, в която твърди, че съвременният свят е бил предусетен много по-добре от Олдъс Хъксли, а не от Джордж Оруел. В прочутата си антиутопия „Прекрасният нов свят“ Хъксли рисува едно общество, контролирано и манипулирано чрез пристрастеността си към забавленията, а не от контрола и репресията, както е при Оруел. Спомнете си героите на Хъксли отдадени на безсмислен труд, последван от повърхностни забавления, усилени от сладкия опиат сома, който ловко ги отклонява от всяка среща със себе си.

Прехранването със стимули от най-ранна възраст води до глад за свръхстимули по-късно. Вместо да натоварваме децата си с многобройни занимания „за тяхно добро“ или в надпревара с останалите родители, можем да спрем за миг и да се вгледаме в тях. Оставени на себе си, децата не познават скуката. Те намират начини да изследват и наблюдават света и ако се опитаме да погледнем през техните очи, никога няма да се отегчаваме.

„Ако детето е непрестанно стимулирано, се получава едно „бързо живеене“ и до двайсетгодишна възраст вече знаеш толкова много, макар и повърхностно понякога, и си пробвал всичко, и се оказва, че не можеш да формираш елементарни мечти, които да те стимулират, отбелязва д-р Лазарова. Презадоволеността отваря вратата на патологичната скука, а тя води до усещане, че светът ти дължи нещо, че нещо ти се полага. Най-естественият порив е, когато нещо ти липсва, да положиш усилие, да тръгнеш нанякъде, да пробваш различни неща, за да намериш онова, което ти липсва“.