Контракултурата на 60-те след 60

Запитвали ли сте се защо музика, определена като контракултура в 60-те и донякъде в 70-те, в момента може да звучи толкова актуално, особено в различните ѝ джаз интерпретации? Последният пример е от края на юни 2021-ва. Тогава излязоха два албума: „Besouros 2” (бръмбари на португалски), посветен на музиката на Beatles от бразилския майстор на духовите инструменти Карлос Малта и пианиста Фернандо Моура, и „Gainsb‘Art” на „Django all stars” - „експортния“ за САЩ квартет на акордеониста Людовик Бейер.

За бразилците това е втори албум, посветен на „Бийтълс“, след излезлия преди четири години „Besouros“ и участието им в компилацията „Бийтълс шоро“. Ониричната атмосфера не се дължи само на богатите аранжименти на Фернандо Моура, работил между другото с петия Бийтълс - Джордж Мартин.

Лично за мен най-впечатляваща е употребата на флейти от цял свят от страна на Карлос Малта. Не че досега майстори на инструмента не са правили свой прочит на парчета на „Великолепната четворка“ – Симеон Щерев, Хорхе Пардо и Хърби Мен са едни от впечатляващите примери. Сега са включени индийско бансури, японско шакухачи, китайско ди-зи и бразилски традиционни флейти пифе редом със саксофоните.

Не по-малко успешна е работата на Фернандо Моура с клавишните, започвайки с кристалния звук на неговия Стейнуей, минавайки през Хамънд органа и стигайки до детско пиано. Именно подобна палитра от инструменти е доказателство за универсалните хармонии в незабравимите мелодии на ливърпулци. Тропическите атмосфери в парчета като „Вlackbird”, „Here, there and everywhere” и „Dear Prudence” са невероятна находка и поредното обогатяване на класиките на „Бийтълс“.

Това е голямата разлика между свободните джаз интерпретации и поредните кавър версии, към които бих добавил и появилата се в същия ден „While My guitar gently weeps”, изпълнена от туванците „Ят-кха“. Но нека да затворим скобата и да отидем с формацията „Django all stars” към това, което те наричат „Gainsb‘Art”, изкуството на Серж Генсбур в стилистиката на джаз мануш. Макар и работещи в Щатите предимно с музиката на Джанго Рейн(х)ар(д) и неговите следовници, Людовик Бейер и компания вкарват два не много използвани от Генсбур инструмента, акордеона и цигулката.

Свободни, но и запомнящи се, изпълненията им показват, че дори и набили се по един начин в съзнанието ни песни като „Je t’aime – moi non plus”и „La Javanaise”, могат да се радват на различен живот. Така че имаме подходящи примери като отговор на въпроса от началото: кога и как, обявени за контракултура произведения на изкуството, с течение на времето и благодарение на всеки интересен в творческо отношение техен прочит, се превръщат в непреходна култура. В конкретния случай за това спомагат творци с креативен подход като Карлос Малта и Фернандо Моура, както и „Django all stars”.

Още с първия стон на пианото с издърпана под капака струна, дублиран от пронизващия сакс в началната „Help”, синкопираната „Revolution” и закачките с „Weather report”, танго нуево („Yesterday”), или джипси суинг, тези красива музика може да ни накара за пореден път да си кажем че освен „какво“, не по-малко важно е „как“, за да бъдат нещата „джаз+“.

Премиерата им в българския ефир е, разбира се, тук по Радио София в петък вечер след новините в 23, с повторение събота след първите сутрешни новини, а след това и в плейлиста на „Дуенде“ по Бинар.

Нощта е млада.
Още от Слънчев джаз плюс