НА СЕЛО в Генерал Кантарджиево

Потегляме от Варна за Балчик през Кичево и след 20 километра стигаме до местната винарна. Затова, мисля си, е уместно да наречем Генерал Кантарджиево - лозовият оазис на Североизтока. В края на септември, когато бе най-активното време за гроздобера, посетихме избата, затова сега завиваме наляво, следвайки главния път,  и спираме в читалище „Отец Паисий – 1941”.  Председател на читалището е кметът на селото, но понеже него го няма, ни посреща секретарят Петка Димитрова: „Това е новопостроеното ни читалище. Тук е кметството, имаме сцена, а библиотеката разполага с фонд от над шест хиляди книги. Една от книгите разказва за историята на селото."  В разговора се намесва Васил Тодоров. Обяснява, че селото е кръстено на генерал-майор Тодор Кантарджиев, който е влязъл първи в населеното място след изтеглянето на румънските войски. Предстои да бъде издигнат паметник на патрона на селото. Бюстът вече е готов, но има още работа.



В селото има лекарски и стоматологичен кабинет, но няма лекари. Те идват и си отиват, защото пациентската листа на село е малка. Затова личните лекари на хората са във Варна, Кранево или Оброчище. Няма училище и детска градина. Има поща и два магазина.
Автобусът за Варна пътува веднъж седмично - във вторник тръгва от село в 7.30 сутринта и вечерта обратно в 19.30 ч. При повече курсове превозвачът не може да си покрие разходите, защото пътниците са малко. Не е рентабилно, обяснява Златка Атанасова, секретар на кметството. Цената на билета е 5 лева в едната посока. 
Строителството в района е замряло. Има перспектива цехът за преработка на свинско и говеждо месо да стане по-голямо предприятие като разшири дейността си. В него сега работят двайсетина души. 
Заради африканската чума в село прасета не се гледат, предимно кокошки, кози и овце. Поминъкът в земеделската кооперация е добив на зърнени култури. Рентите се раздават в края на ноември. 




Много легенди за заровени съкровища и за лековитата сила на отглежданото грозде се носят из аксаковското село Генерал Кантарджиево разказва Петранка Николова от певческа група „Настроение”. Тя не пропуска да се оплаче, че заради пандемията вече не се събират и не им се пее. Налага се да си стоят вкъщи на топло и с плетките. 




Животът на село се стяга от година на година,  споделят хората от аксаковското село Генерал Кантарджиево. 
"Колко пенсии получаваме и с толкоз пари как смогват тези хора, те си знаят. Рядко хора имат животни да гледат - кокошки, овчица, мляко...Пенсиите 350 - 400 лева, за Европа е срамота. Заплатите на депутатите - 12 хиляди лева. Как ще се сравняват с 350 лева?! Ние ги избираме тези депутати, те само обещават, но нищо не изпълняват и става, че магаретата се ритат, а атовете страдат".

В Генерал Кантарджиево са готови да дадат вота си и на тези избори. Ще гласуват по същия начин, както и на предишните избори. И макар всеки да има своите партийни пристрастия, политиката не ги разделя. Признават, че живеят в мир и сговор.





Селото е оживено. В Генерал Кантарджиево постоянно живеят 280 души. Останалите са по настоящ адрес. Млади семейства с малки деца имат къщи и вили, които посещават през почивните дни. Не са само от Варна, има от София, Пловдив и други райони на страната.  Англичани, руснаци, германци и белгийци са избрали да живеят в селото заради чистия въздух, спокойствието, панорамните гледки и близостта до морето, което е само на седем километра. Няма ромско население в Генерал Кантарджиево, обяснява секретарят на кметството Златка Атанасова

Празникът на селото е на втори юни. Запазена е традицията на коледуването - група момчета всяка година обикалят домовете на 24 и 25 декември. На 15 февруари отбелязват празника Богородична пита. 





Генерал Кантарджиево е село на високо. На баира се намира къщата на Димитричка и Тодор Тодорови. Посрещат ни с усмивка, с гостоприемство и с убеждението, че животът им на село дава смисъл и стойност. 



Могат да се похвалят с трудолюбие и богата реколта. До магазина отиват единствено за хляб.  Гледат кокошки, зайци и едно прасе за Коледа. Радост са им трима внуци и една внучка. Падне ли сняг, брашното - в тенджерата, фризерът - пълен, бурканите - наредени, разказва леля Димитричка и философски отсъжда "да му мисли който го мързи". 


Цял ден прекарва в градините си. Нарекла ги е морска, зоологическа и ботаническа градина. Не се притеснява да сподели, че обича да си говори с животните, защото ги чувства като свои деца. 

Талисманът на къщата е кучето Жорко

Снимки - Румен Сарандев
Вижте галерията в публикацията.
Подкасти от БНР