Алан Беърнър и Дарио Брентин пред БНР:

Тясната връзка спорт - национализъм - национална идентичност

Интервю на Веселин Паунов с Алан Беърнър и с Дарио Брентин в предаването „Събота 150“

„Сагата Новак Джокович“ търпи непрекъснати обрати. В крайна сметка все още не е ясно ще играе ли сръбският тенисист номер 1 на планетата на Откритото първенство на Австралия, или ще бъде депортиран от страната, без право да стъпва отново в нея през следващите три години. Започналият като „медицински“ спор, тъй като Джоковнич не е ваксиниран, прерасна в политически фарс

Цяла Сърбия, начело с президента, застана твърдо зад своя идол в спора. Големи демонстрации в подкрепа на Ноле се проведоха не само в Белград, но и на много други места, включително в Мелбърн, където негови фенове с националното знаме скандираха „Свобода за Ноле!“. Стигна се и до сблъсъци с австралийската полиция. Казват, че между национализма и спорта определено има връзка.

Темата е във фокуса на интервюто в предаването „Събота 150“ с Алан Беърнър, професор по Теория на спорта и обществото в университета в Лафбъро, автор на книгата „Спорт, национализъм и глобализация“, и с Дарио Брентин, изследовател по въпросите на национализма и националната идентичност в спорта, който в момента е във Виена.

Страстите в спорта, както добре знаем, са големи и бързо се разгарят. Смята се, че национализмът е неизбежна част от спорта в международен план, но когато бяха показани кадри от Мелбърн, от които се вижда как привърженици на Ноле играят хоро, облечени с фланелки с надпис „Косово е сръбско“, неизбежно възниква въпросът за какво всъщност става дума, професор Беърнър?

Прав сте, че има ясна връзка между спорта, национализма и националната идентичност. Много от спортните състезания по света са между национални отбори. Дори в индивидуални спортове като тенис и голф също асоциираме играчите с нацията, която представляват. Трябва обаче да правим разлика между различните видове национализъм. Преди много години един шотландски политик произнесе прочутата фраза, че „шотландците са патриоти за 90 минути“, тъй като са върли националисти, когато става дума за футболния им тим, но това не означава, че обезателно подкрепят независимостта на Шотландия или са готови да стигат до крайности в този спор.

Другата разлика често е между етнически и граждански национализъм. Мисля, че понякога се стига до погрешно разграничаване и че двете се припокриват. В случая със Сърбия обаче мисля, че говорим в голяма степен за етнически национализъм. Това, разбира се, е следствие от разпадането на бивша Югославия и последвалите конфликти, които не бяха напълно решени, поне според представите на някои етнически националисти. Така че мисля, че ситуацията със Сърбия е различна по начина, по който на подобно нещо биха реагирали в друга държава.

Като шотландец бих казал, че ако Анди Мъри откаже да се ваксинира, това си е негово право, но не мога да си представя шотландците да излязат по улиците да протестират, ако австралийското правителство реши да анулира визата на Анди Мъри. Така че нещо повече се случва в Сърбия, различен тип национализъм, който почти излиза извън границите на спорта, но в този случай е вкаран в спортната рамка.

Дарио Брентин, който изследва връзката между спорта и политиката в Югоизточна Европа смята, че конкретно за случая в Австралия голяма роля играе и личността на Новак Джокович:

Проблемът е, че има двама различни Новак Джокович, ако мога така да се изразя. Единият е уважаван за спортните му качествата и е безусловно един от най-големите тенисисти в историята на този спорт. Другият обаче е потайният антиваксър Новак Джокович, който обича да флиртува с националистическата идея и който е доста по-малко познат, или по-малко гледан под лупата на западните медии. Така че не е изненада за коментаторите от района, които познават неговите възгледи не само за Косово, но и за това, че винаги е представян като национален герой в националистическия контекст на Сърбия. Но и той самият се смята за горд сърбин, в което няма никакъв проблем. Едновременно с това имаме аспекта за сръбската принадлежност и начина, по който Джокович я изразява, тъй като той не се колебае да си прави снимки с проблематични политически лидери като например с Милорад Додик в Босна и Херцеговина. Или с бутилка ракия в ръка с лика на сръбския генерал Дража Михайлович, една от най-спорните фигури в историята на Балканите, лидер на четниците по време на Втората световна война в Сърбия. Така че, Джокович определено има и друга, по-тъмна страна от бляскавия образ на тенисист номер 1.

Що се отнася до неговите привърженици, особено от кадрите от Мелбърн, добре известно е, че диспората от бивша Югославия, особено в Австралия, е голяма. По-умереното определение за това, което видяхме, е за така наречения „национализъм от дистанция“. Тук става дума за публично обявяване на национална идентичност, което е малко по-агресивно, отколкото в родната Сърбия. Със сигурност няма да сгреша, ако кажа, че по-голямата част от сърбите по света подкрепят Новак Джокович, защото е една от най-големите живи сръбски личности. В някои случаи Джокович е по-голям от Сърбия. Подкрепата за него и любовта към него не са изненадващи. Той е сръбски национален герой, а самият той се възприема като сръбско национално богатство.

По всички големи международни събития се свирят и пеят националните химни на държавите, веят се националните флагове, спортистите изглеждат горди, че могат да представляват страната си. Но въпросът ми е колко е тънка границата между националната гордост и „слепия“ национализъм? Професор Беърнър:

Трудно е да се отговори. Едното лесно може да премине в другото. Един от проблемите е, че доста често медиите в някои страни представят националните спортисти като „делегирани бойци“, като хора, които излизат на терена, за да се „сражават“ за нацията. И ако се стигне до екстремни ситуации, става много неприятно. Вече не става дума за това някой да се представи добре в спорта, а поражда и други чувства. Често тези чувства са ксенофобски и шовинистки.

Ето и отговорът на Дарио Брентин за тънката граница между национална гордост и национализъм.

Много е тънка тази граница. И зависи от контекста на ситуацията, когато нещата се преувеличават не само на спортната арена, но и отвъд нея. Защото националната идентичност се обуславя чрез конфликта с противника. Така че, този процес върви ръка за ръка с елементи на дискриминация и ксенофобия, за да се създаде „другото“ и „различното“.

Границата е много тънка, особено в момент на криза, на изблик на емоциите, когато националната гордост и патриотизмът в търсене на единство на нацията са много тясно свързани, както казахте, със „слепия национализъм“, и много лесно всичко може да се изроди в отрицателни, агресивни и дискриминационни действия.

Дали национализмът в спорта не се проявява много по-ярко при определени нации, като се има предвид история и търсенето на идентичност, професор Беърнър?

Историята има своята роля в тези неща. Виждаме, например, английските футболни запалянковци, особено в мачовете срещу Германия или Аржентина, да съживяват спомените от бившите политически и исторически конфликти. Ще ми се да мисля, че става дума само за малцинство, дори сред спортните фенове, а не за отношението на цялата нация. Но там, където новата история е била кървава и много хора са загубили живота си, разбира се, е съвсем разбираемо, според мен, този тип чувства да са по-засилени сред по-голямата част от населението.

Можем ли да говорим за по-силно изразен национализъм в спорта на Балканите, г-н Брентин?

Не знам дали това важи единствено за Балканите. Разбира се, 20-и век си има своята история, с двете Световни войни и след това с югославския конфликт през 90-те години, които утвърдиха възприемането на Балканите като „барутен погреб“ в очите на Запада. Процесът на изграждане на национална идентичност чрез спорта е нещо, което наблюдаваме в глобален мащаб, във всяка една страна по света. Изразяването на идентичността на нацията чрез спорта става по различен начин по време на различни конфликти. И има много причини, защо национализмът в спорта в Боливия е различен от този в Босна и Херцеговина, например.

Споделих с Дарио Брентин, че когато през 1994 година в момент на големи политически страсти в България, страната достигна полуфиналите на световното първенство в Америка, като че ли нацията изведнъж се обедини. Симпатизанти на целия политически спектър, ръка за ръка, играха заедно хоро пред НДК с развети български знамена. Вярно, че еуфорията продължи кратко, но дали все пак национализмът в спорта може да бъде катализатор за сплотяване на нацията в трудни моменти?

Мисля, че е много трудно да се опишат преживяванията, когато една нация се сплотява. Ще намерите много подобен случай в Хърватия, където е основната част от моите проучвания. Говоря за 1998 година, когато хърватите бяха трети на световното първенство по футбол и за 2018-а, когато бяха втори. Страната и хърватското общество като че ли в крайна сметка се обединиха около тези събития. Но това са много мимолетни преживявания, които, като казвате, продължават седмица-две, след което реалността много бързо се завръща. Когато се опитваме да определяме значимостта на спортния успех в международен контекст е много лесно или да го омаловажим или да го преувеличим. Националната идентичност не е нещо неизменно, а постоянно се развива и променя. Примерът, който привеждате за България, ще го намерите в Хърватия и в десетки други страни, предимно по-малки нации, които имат глобален успех в един или друг спорт. 

Още от Събота 150