Кадри на насилие в интернет – психология на безнаказаността и липсата на емпатия

Свидетели сме на разкрития в България, водещи към задоволяване на низки страсти, които, оказва се, оставят следи във времето. Да снимаш малтретирането на животни, да поставяш камери в козметични салони и гинекологични кабинети и да споделяш кадрите в сайтове за възрастни може да има прости обяснения – че имаш гръб, че най-вероятно никой няма да стигне до теб, че си носител на човешка глупост. Според науката психология обаче зад явлението стои сложна комбинация от личностни дефицити и социална среда, която позволява поведението не само да се прояви, но и нормализира.

Социалният психолог доц. Николай Димитров използва термина дехуманизация на жертвата, за да обясни защо заснемането и разпространяването на кадри на насилие или на видяното в интимни пространства се превръща в забавление за извършителя. Съществува и феноменът на моралната дистанция, когато техният създател не вижда последствията от своите действия, а средата му предоставя анонимност и усещане за безнаказаност.

"В основата на такива нарушения на нормите стои търсенето на власт и контрол над живото същество, било то животно или човек, над тялото, над личното пространство, над страданието впоследствие на другия – казва Николай Димитров. – Това е начин за компенсиране на вътрешна празнота и емпатия или усещане за собствена значимост. И когато подобни действия остават без морална институционална реакция, те започват да се възпроизвеждат."

В прибягването до подобни изстъпления парите се оказват вторичен мотив. Подобни действия обикновено задоволяват по-дълбок психологически и социален нагон като нуждата от власт, от контрол, от доминация, от признание. А фактът, че публикуваното в интернет получава гледаемост под формата на лайкове, споделяния, коментари, става източник на престиж. На този фон хората, които подозират, че се случва нещо нередно често избират да стоят настрана.

"Най-често става дума за т.нар. ефект на страничния наблюдател – обяснява психологът. – Колкото повече хора знаят или подозират, че нещо се случва, толкова по-малка е вероятността някой да реагира. Така отговорността се размива и всеки очаква другия да поеме инициативата. Налице е също страх от репресия – когато в общественото съзнание съществува убеждението, че даден човек е недосегаем, хората възприемат подаването на сигнали не като граждански дълг, а като личен риск. Създава се култура на предпазливо мълчание, страхът става водещ, а пасивността разбираема, макар и обществено вредна."

Предпазливостта, дистанцията, затварянето на очи макар да осъзнаваш, че мълчанието също носи грях, не може да постави диагноза на цялото ни общество.

"Това, което трябва да валидираме, са социалните условия, които правят понякога невидими подобни изстъпления – смята Николай Димитров. – Екстремното поведение изпъква там, където нормите са неясни, санкциите – непоследователни, а обществената реакция – закъсняла или колеблива. По-скоро трябва да се тревожим за това как възпитаваме чувствителност към насилието, как защитаваме жертвите, как ясно показваме, че определени граници не подлежат на преговори. Защото общество, което позволява предефиниране на индивидуалните граници, впоследствие страда от това. Най-опасното е не самото изстъпление, а тишината около него, защото тя го прави възможно."

Откъде обаче трябва да дойде възпитанието в емпатия, в чувствителност и отговорност към страданието на жертвата, без значение дали става дума за човешко или за животинско същество?

"От всички агенти на социализацията, като на първо място стои семейството – категоричен е психологът. – Когато родителите са заети и не обръщат внимание на децата си, те няма откъде да се обучат в ценни социални умения. А когато влязат в една формална училищна среда, с тях също не се работи достатъчно активно. Не на последно място стои един мощен през годините и дори столетията фактор за формиране на човека – религията, но ние виждаме в каква институционална и морална криза на оттегляне от обществените си функции е Българската православна църква. Да не забравяме и медиите, които са мощен агент на социализацията, и когато медийното насилие, особено визуалното, е част от програмирането, то се нормализира и започва да се възприема като елемент от живота."

Един от въпросите, които обществото ни си задава, е дали органите на реда ще стигнат докрай в разследването на аферите и ще бъдат произнесени справедливи присъди и ако не – можем ли да очакваме гражданска реакция, както се случи в края на 2025-а?

“Хубаво е обществото да реагира – казва в заключение психологът. – Без да противопоставям мотивите, понякога подобни спонтанни и масови реакции се виждат срещу насилието над животни, докато срещу насилието над деца липсват и на мен ми се иска да има по-голяма активност и в тези случаи. А дали правораздавателните органи ще си свършат работата, надявам се да го направят, защото един от механизмите за социален контрол е именно реакцията на институциите. И колкото по-навременна и адекватна е тя, толкова по-ясен сигнал излъчва какво е приемливо и какво недопустимо, т.е. показва на хората, които биха стори подобно нещо, че няма да остане безнаказано и е по-добре да не го правят.”