Украйна, четири години по-късно: Живот между войната и надеждата

Четири години след началото на войната в Украйна един млад студент по медицина продължава да живее в Силистра. Баща му е военен хирург близо до фронта, майка му и брат му са отново до него, а самият той се опитва да съчетае обучението си в Одески национален медицински университет с църковното служение.

История за раздяла, страх, вяра и избор - четири години след началото на войната.

Когато войната започва, Михаил пристига в България, заедно с майка си Виктория и по-малкия си брат Владимир. Идват тук на Благовещение.

Днес, четири години по-късно, семейството отново е разделено - бащата остава в Украйна като лекар на фронта, а животът в Силистра продължава между лекции и църковни служби.

Михаил си спомня първата ни среща, след Великден 2022 година:

"След като дадохме първото интервю, малко се страхувахме, защото се говореше, че украинските власти могат да поискат младите мъже да бъдат върнати. Затова заминах за Норвегия при роднини. Останах там 11 месеца, но здравето ми се влоши заради климата и се върнах. Благодарение на митрополит Яков отново бях приет тук.“

Майка му и брат му първоначално се връщат в Украйна, за да се грижат за възрастните си роднини.

"Когато бомбардировките се засилиха, те взеха решение пак да дойдат тук. Брат ми ще навърши 18 години и искахме да го опазим.“

Бащата остава. Той е хирург:

"Първите години беше в родния ни град Одеса, после го изпратиха в Сумска област – по-близо до фронта. Лекарите се сменят, движат се". 

Михаил продължава обучението си дистанционно в Одеския национален медицински университет.

"Не е лесно. Когато има удари по електрическата инфраструктура, няма ток и не можем да участваме в занятията. Много остава за самообучение".

Той е пети курс "Медицина" и мечтае да завърши, да признае дипломата си в България и да специализира.

"Надявам се да потвърдя дипломата си тук, да положа нужните изпити и после да избера специалност".

По примера на Михаил и Владимир поема по пътя на медицината.

А извън университета животът им продължава да е свързан с църквата. И двамата младежи са иподякони и певци в катедралния храм в Силистра.

"Можем да четем, да пеем, да помагаме на владиката по време на служба. Това е част от живота ми".

Дали един ден ще стане свещеник?

"Не мога да кажа. Не знам дали ще се събудя утре сутринта. Християни са нужни навсякъде – лекар - християнин, политик - християнин… Професията ми няма да ми пречи да помагам в църквата".

За войната говори трудно.

"Много се надявам да свърши. Но не усещам, че ще стане скоро".

Поддържа връзка с приятели в Украйна, но рядко обсъждат случващото се.

"Стараем се да не говорим много за това. Всеки търси малки радости – среща, кафе, нещо ново. В това безумие човек търси начин да живее".

По-страшно ли е сега?

"Да. От година на година става по-жестоко. Бомбардировките стигат все по-далеч. Наскоро ми писаха, че близо до студентските общежития са паднали ракети – прозорците са изпочупени".

Четири години след началото на войната в Украйна животът му е разделен между две държави – едната, в която учи и служи, и другата, където баща му лекува ранени. Между медицината и вярата, между новините и надеждата той продължава напред – с мечтата един ден войната да остане само в спомените, а животът да се върне към онова, което всички искат - мир, дом и бъдеще.