Световната бедност се нуждае от нова дефиниция

Световната бедност се нуждае от нова, слединдустриална дефиниция. Прагът от 1 долар на ден, най-често цитираният показател за бедност, е вече остарял показател от времето, когато запълването на човешкия стомах е било разумно изравнявано с нуждата за продуктивна употреба на хората във фермите, фабриките и строителните обекти.

Прагът на лишения в Индия, първи опит от която и да е бедна държава да дефинира бедността в постколониалната ера, влезе в действие през 70-те като приемаше като задължително поемането на 2250 калории на ден. Цената на тези калории се оказа, че е 1 долар, което бързо се превърна в световна норма. След доста настройки и обновявания, световната линия на бедността сега преминава през 1,25 долара.

Антропологът Джейсън Хикел от Лондонското училище по икономика твърди, че ООН трябва да повдигне летвата до по-честните 2,5 долара, когато приема следващата година цели за устойчиво развитие.

За да се разбере, че това е добър старт, трябва да се обмисли годината, в която оригиналната линия на бедност е била изчислена, а тя е 1985-а година. Когато базата е била променена през 1993-та, прагът е бил повишен до само 1,08 долара. Световната инфлация обаче в този 8-годишен период е била по-близо до 30%, а не до 8%. Последното измерване от 1,25 долара на ден се отнася до цените през 2005-а и продължава да противоречи на здравата логика. Не звучи разумно разходите за храната, която бедният яде, да се е повишила само с 25% за две десетилетия.

Малко по-реалистична линия на бедността от 1,51 долара на ден за азиатските държави би довела до определяне на още 343 милиона души като бедни. Като включим и тези, които са уязвими да попаднат под прага заради инфлация, породена от цените на храните, лошо здравеопазване, икономически кризи и природни бедствия и броя на бедните в Азия ще се увеличи с 1 милиард до 1,7 милиарда души.

За по-точна картина обаче, политиците трябва да прескочат изкуствените световни измерители. Един от начините е да се мисли за цикъла на живот на типичното семейство с цел да бъде считано за “не бедно” в определена държава. Освен това, след избягването на глада, това домакинство се нуждае от средства за използване на икономическите възможности. То трябва да може да си позволи подслон, образование на децата и да си купува основни медикаменти, сигурност и застраховки срещу болести и смърт. Слагайки стойността на този цикъл на живота, след изваждането на държавните субсидии, ще доведе до цифра при много семейства, която не се вмества със сегашните приходи. Като се добавят и националните оценки, ще се генерира по-точно броене на бедните в света.

Такова едно упражнение ще представлява скромен опит да се изрази в количествени измерения това което икономиста Амартия Сен нарича “лишаване от възможности”, което доведе до индикатори за благоденствието като Индекса за човешкото развитие на ООН. Дори и така обаче почти е невъзможно да се състави кошница от възможности, за да се определят точно тези които не могат да ги имат. Ако например шивачка в Бангладеш изпрати децата си на училище като работи в текстилно предприятие което всеки момент ще фалира, трудно е да се каже дали това семейство е бедно или не е.

В крайна сметка каквато и да е оценка на бедността да се направи, ще има още изисквания. Време е обаче да се премахне мнението от индустриалния период, според което всеки да има достатъчно да яде и да имаме Дикенсово потапяне в безпомощност и бруталност при тези, които нямат земя и капитал.

По-фундаментално погледнато, концепцията да можеш да си купуваш достатъчно храна, за да оцелееш и работиш, е все по-несъстоятелна. Повторяемата ръчна работа, която трансформира храната в работа и заплатите в храна, изчезва под натиска на технологиите.

Дори и в по-малко заможните общества, възможностите за бедните сега са по-вероятни в индустрии, където работниците трябва да говорят правилно, адекватно са облечени и са способни да се адаптират към интелигентните машини и да отговорят на нуждите на местния пазар. Всички тези способности струват пари и ако не можеш да си ги позволиш, си е един вид постиндустриална бедност.

Ако днешните родители не могат да успеят в постиндустриалния свят, то утрешните деца лесно могат да станат слуги на господарите си роботи. Това вече ще е истинска бедност на човешкото въображение.

По материали на световни информационни източници