Валутни вълнения - Част 2

Принципът на Ана Каренина

Точно като нещастните семейства на Толстой, всяка страна в доларовата система е нещастна по свой си начин. Трите изброени по-горе проблеми - дисбаланси, капиталови потоци и зависимост от долара - се смесват в гигантска плетеница, която е почти невъзможно да бъде разплетена. В основата на проблема е част от икономическа логика, известна като трилема. Според нея една страна може да има само две от три неща, които иска: стабилен валутен курс, отвореност към световните капиталови потоци и възможност за свободно определяне на лихвените проценти, които да отговарят на нуждите на собствената икономика. Преди азиатската криза през 1997-98-а много страни имаха фиксирани валутни курсове и бяха отворени за парите, пресичащи границите им, но не са имали независима парична политика. Илюзията за стабилност, подкрепена от тези фиксирания на валутните курсове, доведе до натрупване на деноминирани в долари дългове на възникващите азиатски пазари. Когато притокът на капитали пресъхна, дойде и пробивът във валутните курсове. Стойността на валутите се срина, а разходите за дългове в долари скочиха. Последва брутална рецесия.

Щетите от азиатската криза обясняват появата на нов консенсус: държавите трябва да оставят стойността на валутите си да се променя свободно, така че тя да действа като механизъм за коригиране. Тази откритост означава, че валутите могат да бъдат атакувани от спекулантите, но това може да бъде смекчено чрез поддържане на относителен ред, контролиране на инфлацията, задълбочаване на местните пазари и избягване на заеми в други валути. За всички развиващи се икономики, средният нетен валутен дълг (общ дълг минус резервите) е спаднал от приблизително 20% от БВП през 1995 г. до около нула днес. Повечето страни натрупаха огромни доларови резерви и се опитаха да намалят дефицита по текущата сметка или дори да достигнат до излишък. Китай има свой вариант, обвързването на валутата си, но на по-евтини нива срещу долара. Това генерира огромни излишъци по текущата сметка, които правителството струпва във все по-нарастващи американски съкровищни ​​облигации.

Нищо от това не проработи както се очакваше. Да вземем първо плаващите валутни курсове. Големите капиталови потоци могат да причинят хаос, дори ако финансите са в добро състояние, съсипвайки облигациите в местна валута и лихвите. Това, че не заемаш в долари, не означава, че си защитен срещу настроенията на изнервени чужди инвеститори. Чужденците вече притежават между 20% и 50% от местните държавни облигации в Турция, ЮАР, Индонезия, Малайзия и Мексико. От 2013 г. Федералният резерв умува дали да вдигне лихвите и всеки път, когато е близо до действието, парите се втурват да бягат от развиващите се пазари.

Китай и други страни с фиксирани курсове са се нагледали на това. Когато Америка вдига лихвените проценти, доларът скача и така правят и техните валути, което вреди на износа им. Нещо повече, стойността на тези огромни резерви от долари периодично е под риск от отслабване на долара, инфлация или дори фалити. По време на кризата от 2007-08-а американски представители провеждаха всяка седмица телефонни разговори, за да уверят китайските си колеги, че няма да фалират по задълженията си.

Дори Америка има смесени чувства към паричния режим, който налага. На теория способността й да търгува и да заема по-евтино и свободно в своята собствена валута е "прекомерно голяма привилегия", по думите на бившия френски президент Валери Жискар д'Естен. Финансовата криза накара мнозина да преосмислят това мнение. Изкуственото търсене на "сигурни активи" в долари може би повиши валутните курсове, което намали работните места в производството. Всъщност, това наистина може и да е причинило кризата. Ненаситните чуждестранни покупки на съкровищни ​​облигации изкривиха пазара, намалиха лихвените проценти и подхраниха увеличаването на дълговете на банките и собствениците на жилища.

Един от вариантите на отговор е да предположим, че световната система се лекува сама по естествен път. Ето какво представляват аргументите по въпроса. Дисбалансите между страните с излишъци в Азия и Близкия изток и страните с дефицит, най-вече Америка, ще се стеснят поради по-ниските печалби на страните износители на петрол и поради факта, че Китай се опитва да излезе от модела, при който икономиката зависи от експорта. Капиталовите потоци обаче преминаха всякакви лимити, когато централните банки се опитаха да се защитят от рецесията, но докато доларът нараства, нововъзникващите икономики ще използват своите резерви, за да стабилизират собствените си валути. Системата ще започне да изглежда по-нормално.

Но това е пожелателно мислене. Ако системата се развива обратно и две десетилетия на глобализация отидат в обратната посока, нещата могат да се объркат, при което бързоразвиващите се икономики ще започнат да продават резервите си, което може би ще навреди и на пазара на американски облигации, от които ще изтичат капитали. Изглежда също толкова вероятно системата да започне да се самоподдържа. Дисбалансите отразяват дългосрочни фактори като култура на спестяванията на възникващите азиатски пазари, където по принцип липсва социална сигурност. Самият мащаб на световната финансова система ще доведе до гарантирани големи и бурни капиталови потоци. Правителствата все още имат силен стимул да имат излишъци по текущите сметки и да изграждат огромни валутни резерви, ако могат.