Джулиан Шехириян за една социална история на българската психиатрия от времето на комунизма

Какви промени настъпват в българската психиатрия след 1944 година и как налагането на комунистическата идеология променя лечението и въобще отношението към пациента? Какво е специфичното в клиничните практики и от друга страна какви са политическите злоупотреби на режима, използващ психиатрията в сблъсъка си с другомислещите и различните? Това са въпросите, които младият американски исзледовател със стипендия „Фулбрайт“ Джулиан Шехириян си поставя в рамките на неговото проучване на тема социална история на психиатрията и психотерапията в Народна Република България.

На 24 септември в „Червената къща“ той представи пред българската публика очертаващите се насоки за изследване на базата на архиви и интервюта с медицински персонал от времето на комунизма. Основната му работа е насочена към резултатите от въвеждането след 1944 г. на съветските методи на лечение, свръх-медикализацията, идеологизацията и институционализацията на психичните проблеми.

Попитахме го какво събуди интереса му към тази тема:

Интересът ми датира от времето, когато за първи път влязох в контакт с психиатри от болницата „Сейнт Елизабет“ в щата Вашингтон. Въпреки че бях изучавал психоанализа и прилагането ѝ в патологията с цел общуване с хора с отклонения от нормата за нормалност, дотогава нямах директни впечатления от поведението на основната маса в обществото към хората с психични отклонения. В Щатите доминира материалистичният подход. Запитах се, как ли се е развивала психиатрията в България, където след Освобождението (1878) започва един агресивен период на модернизация и навлизат различни методи на лечение, включително и психоанализата. Какво се случва след 1944 г, когато пак много мощно навлизат промени в идеологията? И най-общо, каква е била съдбата на конкретния българин, който от Освобождението досега е обект на най-различни идеологии и клинични практики?

Джулиан изтъква, че по време на комунизма има практикуващи терапевти и психиатри с по-различен подход, които успяват да избегнат репресии и уволняване. Тези лекари се опитват да подхождат към страданието на човека с любопитство и с методи настрана от официалната идеология. От онова време има, например, публикации на професор Никола Шипковенски, свързани с „освобождаващата терапия“, която е центрирана върху личността и има за цел да промени начина, по който пациентът възприема самият себе си.

Психотерапията и психоанализата се приемат за опасни за социалистическото общество, но през 70-те години един кръг от психолози и психиатри започва да се интересува от индивидуална терапия и психоанализа. Тя прикрива своите занятия в тази област с официално позволената групова терапия.

Те започват да практикуват индивидуалната терапия тайно в извънработно време. Това се случва в една детска клиника, където те се срещат с възрастни. Кръгът възниква след тъй наречените „Дунавски симпозиуми“, които стимулират интереса на българските медици към груповата терапия. Тази нова форма се вписва по-лесно в комунистическата идеологема, тъй като включва индивида в колективното цяло.

Трудотерапията е една от спецификите на психиатричната практика по време на комунизма. Тя е официално осмивана в САЩ като наказание, налагано от комунистите над психично болните. Но разбира се това не е така, коментира Шекириян. Едно изследване във Върмонт, направено между хоспитализирани с диагноза шизофрения, показва, че трудотерапията е ефикасен начин за създаване на среда за отделните болни, работещи в колектив. По време на проучванията си Джулиан се натъква и на примери за политическа злоупотреба на режима с психиатрията. Помолихме го да ни даде пример.

Проф. Миленков си спомня за една практика, която говори много за политическите злоупотреби на режима с психиатрията. По време на посещения на важни западни дипломати, камионетка на МВР е минавала през града да събере от улици и градинки хора, които изглеждат маргинални или с непристойно поведение. Милиционерите ги отвеждат в психиатрията под предлог, че тези хора изглеждат психично болни и че трябва да им се постави диагноза. Докато лекарите ги изследват, минават няколко дни – време, през което важните дипломати се запознавали с България и си заминавали с прекрасни впечатления от социалистическия градски пейзаж, – разказва  Джулиан Шехириян.

В заключение младият изследовател предупреждава: „Идеологията е важна, но не трябва да се забравя, че тя е капак, а психиатрията се практикува от хора. Би било наивно да се смята, че комунизмът е едно безвремие без експерименти, без иновации, без конфликти“.

Изложбата на Джулиан Шехириян в „Червената къща“ продължава до 9 октомври