Аделина Банакиева: „Време е в България гражданското общество да поеме контрол върху работата на социалните институции“

Наричат Аделина Банакиева „жената-кауза“ и това е с основание. Тя е човекът, който веднага се притичва на помощ, когато има дете в нужда, което няма обувки, за да отиде на училище или пък живее в стара кола на улицата. Въпреки че обществото ни разглежда проблемите на изоставените деца само като грижа на институциите, за Аделина това не е така. Безброй пъти се е сблъсквала с бездушието на държавните чиновници, които се интересуват от децата единствено като бройка и бюджет, който държавата е отпуснала за отглеждането им. Аделина дори за миг не може да се примири с корупцията в социалната сфера и не престава да търси помощ и да разгласява истината за т. нар. деца от институциите. Жената, която се бори със закостенелите, порочни модели в държавата, не смята, че има нещо смущаващо в това да молиш за пари, когато трябва да помогнеш на дете в нужда. По думите й, законите в държавата като цяло не насърчават фирмите и частните лица да се занимават с благотворителност. А там, където държавата отсъства, думата имат будните и чувствителни към проблемите граждани – тъкмо на тях има какво да каже Аделина Банакиева.

По случайност преди около 7 години тя се сблъскала с мизерията, в която живее семейство с три деца в София. Тогава започнала да чука на вратите на институциите и превърнала социалната кауза в част от съдбата си:

Не стана обмислено, просто се случи така, че едно дете, което тогава беше на 11 години, припадна пред мен на автобусна спирка, разказва Аделина. Оказа се, че детето е било много гладно и пада от недохранване, лекарят констатира хипогликемия. Започнах да търся вариант да намеря родителите, защото трябваше детето да постъпи в болница. Оказа се, че то живее заедно със своите брат и сестра, съответно на 4 и 6 години, в изоставен автомобил на паркинг в столичния кв. „Горубляне“. Справка показа, че формално тези деца ходят на детска градина и училище. Голямото ми разочарование беше, че не успях да накарам служителите в местното училище да подадат сигнал до социалните служби и така да се осигурят по-добри битови условия. Това се оказа сериозен проблем, защото училищата в малките населени места имат проблем с броя на децата и не биха се отказали от нито едно записано при тях дете. Така по-важна е бройката, от реалното дете и неговото оцеляване. Аргументът на училищния директор беше, че ако се намали броят на децата, може да се стигне до закриване на училището.Обясних, че децата живеят на улицата, майката е психично болна, бащата е алкохолик и нищо добро не ги чака. Тогава аз подадох сигнала до социалните и потърсих помощ от всички приятели и хора, които биха проявили разбиране. Беше много трудно да убедя службите, че тези деца имат нужда от закрила. Още по-трудно беше да настаниш такива деца в „SOS детски селища“, които тогава се финансираха от централата им в Австрия. А ставаше дума не за едно, а за три деца. Тогава започна моята битка в помощ на деца от проблемни семейства, изоставени в институциите.

За съжаление нещата не са се подобрили – казва Аделина и се чуди защо единичен случай с отнемането на родителски права от българско семейство в Норвегия предизвика такъв дебат у нас, а по-тежки проблеми остават незабелязани.

След като настъпи т. нар. деинституционализация на изоставените деца, която първоначално приветствахме, се оказа, че тя не е подходяща за нас тук и сега. Оказахме се напълно неподготвени за промяната – както обществото, така и Държавната агенция за закрила на детето. След като се закриха институциите, децата бяха разпратени предимно в икономически бедни райони и съответно те се превърнаха в поминък за част от семействата, които осигуряват приемната грижа. Децата от едно прекрасно място с изградена инфраструктура, каквото е „SOS селището“ в с. Дрен, също бяха изведени. Заедно с приемните им майки ги изпратиха в панелните блокове в пернишкия кв. „Изгрев“. И с това се примириха хората от „SOS България“, нещо, с което аз до днес не съм съгласна. Продължавам да питам, кому е нужно да се преместят децата в панелен блок, след като за тях са създадени прекрасни условия и специална инфраструктура. Сега селището стои празно, а децата в Перник срещат огромни трудности. Аз правя каквото мога – събирам дрехи и дарявам, но това не е достатъчно. У нас вече се чувства голяма нужда от будни хора с гражданска съвест, които да държат сметка на институциите.