Изминаха няколко години, откакто пианистът Румен Тосков – Рупето напусна този свят, за да се пренесе в по-добрия. Или поне в това вярват всички близки и приятели, които го познаваха и обичаха. Той съчетаваше в себе си качества на пръв поглед взаимно изключващи се за понятието „артист“. Рупето се отличаваше със скромност, която беше обратно пропорционална на таланта му. Беше прецизен в работата си и не правеше компромиси. Музиката беше всичко за него и творчество, и забавление. Класика, джаз, фолклор, театър и кино – всичко това съставляваше неговия кратък, но изпълнен с изкуство живот. Проектите, които създаде в различните жанрове, са с най-добрите български музиканти и артисти – Теодосий Спасов, Васил Петров, Христо Йоцов, Ицко Финци, Бойка Велкова и много други. Разбира се, не липсват и награди – 1999 г. „Кристална лира“, през 2000г. – за театрална музика от Фондация “Димитър Вълчев“… Наскоро неговата сестра Магдалена Стоилова-Тоскова, заедно със семейството си, събра спомени, интервюта и разкази в книга, посветена на брат й, озаглавена „Рупето“.
След като си замина така преждевременно от живота ни, трябваше да мине време за родителите ни, за да се осъществи този проект. Година след смъртта на Рупето татко даде идея да издадем такава книга. Той събра най-подходящите за тази цел снимки от семейните албуми. Баща ни Димчо Тосков бе човекът, който събираше всичко написано и публикувано в пресата за брат ми. А всъщност бащиния ни род са музиканти. Дядо ми Петър Тосков свиреше на акордеон по забави, сватби и кръщенета. Той предаде своя занаят и на четиримата си сина, между които е и баща ни. Така, от поколение на поколение, се предаваше музикалният ген на рода ни. При Рупето той беше най-силно проявен и мисля, че с таланта си той наистина достигна до световно ниво. Аз се заех да напиша биографичните данни в книгата. Реших, че е добра идея да помоля и приятелите му да участват в нея със спомени за Рупето. За моя радост, те откликнаха бързо и се получиха много приятни и емоционални текстове. Като ги прочетох, осъзнах, колко много обич е оставил след себе си в сърцата на хората.
Последните творби, върху които работеше накрая, бяха няколко – музика към театралната постановка „Цар Шушумига“, обработка на народната песен „Бела съм бела юначе“, аранжимент на песента „Като бучица лед“. Малко преди това бях разбрала, че на Рупето му остават още няколко месеца живот. Като слушах композицията, изпълнена от Хилда Казасян, не можех да повярвам, че това е истина, мислех, че лекарите са сгрешили диагнозата му. Толкова красива и нежна беше тази бучица лед, която с всеки изминал ден все повече и повече се топеше. Целта, която съм си поставила, е музиката, създадена от Рупето, да продължи да бъде изпълнявана, за да не се забравя, нека да знаят хората какво е създал. Стремя се да има живот творчеството му и след неговото… заминаване, както предпочитам да казвам. Рупето живя живота, който искаше да живее и правеше това, което искаше да прави. Харесваше да пише и да слуша музика, харесваше хората, с които работеше, обичаше да пътува. Наистина беше щастлив, а не е ли по-добре човек да изживее един кратък, но пълноценен живот, изпълнен със сбъднати мечти.