Богдан Боев обича да гледа небето през фотообектив и да увековечава... свободата. Неговите птици се реят сред облаци и слънчеви лъчи и докосват най-съкровената мечта в човешката душа – да полетим!
Той е човек на двете крайности – като професионален баскетболист носи у себе си устрем към победата, но и смирение, винаги щом се озовава сред природата. Любовта му към птиците и дивите животни го подтиква преди десет години да заснеме първите си кадри. Първоначално като начин на психическа отмора от динамиката на големия спорт, а впоследствие и увлечение, което прераства в изкуство.
Т.нар. уайлдлайф фотография е свързана с много фактори – етичност, любов, познаване на животните, упоритост, късмет и някъде на последно място се нарежда чисто фотографската част с натискането на спусъка. Философия, с която Богдан Боев не прави никога компромиси.
Когато снимаме диви животни, ние отиваме в техния дом и се натрапваме във всекидневието им. Така че трябва да бъдем внимателни с постъпките си, за да не им навредим. Затова не само аз, но и много други фотографи избягваме да снимаме местообитания, в които птиците свиват гнезда и животните отглеждат потомството си. Те са изключително чувствителни и при неправилно подхождане може да ги притесним и да ги принудим да напуснат териториите си. Всъщност това е отрицателната страна на уайлдлайф фотографията, с която често се сблъскваме - че не се отнасяме предпазливо и с морал.
Търпението винаги се възнаграждава, вярва фотографът. Просто е въпрос на време – прекарано в укритията, под камуфлажните мрежи или в някой шубрак. Така, за да заснеме вълците, той остава пет дни скрит.
Най-приятното усещане е когато достигнеш до кадър, който си направил по правилния начин и ти е коствал много време. Защото в дивата фотография нищо не е гарантирано – отиваме, чакаме, правим всичко възможно. Но има три фактора, които се засичат много трудно: да имаш хубавата светлина, птицата или животното – обект на снимането, и точния момент.
И наистина – съдбата веднъж наредила съвпаденията и пратила Богдан Боев да огледа слънчогледово поле, над което кръжало ято врабчета с птица с по-различен цвят.
Когато се вгледах, се оказа бяло врабче, а по-късно видях и червените му очи, вълнува се и днес фотографът. – Това беше младо врабче албинос, което просеше храна от родителите си – те самите съвсем обикновени врабчета. Ако не бях тръгнал да проверя това място, може би никога нямаше да го срещна. Но така е в дивата фотография – много фактори играят в снимането на животни, включително и шансът.
Богдан Боев е снимал какво ли не – кафяви мечки във Финландия, нашенски зверове, но на сърцето му лежат най-много птиците.
Всеки кадър е свързан с нещо скъпо и дори да няма стойност за хората, той означава много за мен, тъй като отвежда към някоя забавна случка. Затова много от кадрите не само са запечатали по един хубав начин животното, но зад тях стои и интересна история, към която винаги се връщам.
Днес фотографът за втори път се опитва да превърне хобито си в професия. С баскетбола, който бил детската му мечта, навремето успял.
Това е работа, за която няма пазар, затова нещата стават трудно, но не са и невъзможни. Смятам, че ще успея – с любовта в мен и с готовността да се хвърля с главата напред. Но все още не мога да кажа категорично, че съм превърнал хобито си в професия. Може би наполовина, да.
Ала каквото и да стане, никой не може да му отнеме най-благословеното умение – да долавя красотата не само със сетивата, но и с душата си и щедро да ни я дарява.
Снимки: личен архив на Богдан Боев