Картини, озарени от светлината на България, рисува художничката Петя Петрова в далечния немски град Аахен

Разстояние от 1600 километра и 17 години живот зад граница не са били в състояние да откъснат художничката Петя Петрова от българските й корени. Любовта към всичко българско у нея се засилва с всяка изминала година. За Петя е в сила правилото, че колкото повече обикаля и опознава света, толкова повече я привличат непреходните ценности, които има народа ни.

Петя е завършила живопис във Великотърновския университет преди близо 20 години. Тя е от „поколението на прехода“, което най-болезнено изживя рухването на обществените порядки от предишния строй и замяната им с материалните ценности, които не носят перспектива за младите хора в България. Въпреки удобствата и любезното отношение, което среща българската художничка в Германия, тя винаги живее там с чувството на чужденец, който изпитва силна носталгия към родината. Човек най-силно желае това, което е изгубил – с тези думи Петя Петрова обяснява как е събудила в себе си любовта към отечеството.

Тръгвайки си от тук, исках да имам нещо наистина българско. Баба ми, когато остаря, започна да раздава своя чеиз на синовете си. Част от него, една тъкана престилка, взех със себе си. Исках на всяка цена да имам българските цветове винаги пред очите ми. Често се случва да разгъна престилката, да я милвам и да й се радвам. Напомня ми за баба и за хубавото детство на село. Светлината също е нещо много характерно за България. Тази ярка слънчева светлина до сега никъде не съм я открила в Германия. Затова винаги, когато рисувам, пред очите ми е светлината на България, тя за мен е много важна. Опитвам да я пресъздам в картините си. Искам всяка една картина да свети по български.

Промяната в стила ми на рисуване стана преди няколко години, когато осъзнах, че преди всичко аз съм българка и това трябва да личи в изкуството. Картините се трупат, пазар сега трудно се намира в града, където живея. Моите приятели, повечето от които са чужденци от различни националности, когато гледат моите картини започнаха да проявяват интерес и към българските традиции и към културата ни.  Аз с удоволствие разказвам и по този начин мога да разказвам за страната си по света. Винаги намирам време да говоря за българските ценности, традиции и наследство на хората, които се интересуват. Ако всеки българин прави същото, живеейки в чужбина, то това е достатъчно, за да осмисли живота си.

Докосването, прекият контакт с чуждите култури ни прави по-възприемчиви и толерантни към културата на другите народи – казва Петя Петрова. От натрупания опит в чужбина прави извод, че е важно, както да запазиш своята национална идентичност, така и да не отричаш чуждото. Иска й се българите да се отворят повече към чужденците и света, да запазят националната си гордост, но и да станат по-толерантни и възприемчиви спрямо различните култури. С тази нагласа художничката се е присъединила към инициативата на живеещи в Западна Европа българи, които всяка година организират голямо българско хоро на площада в белгийската столица. Всичко започна преди години на любителски начала. Хорото организираме не за показ пред чужденците, а за да намерим, ние българите в чужбина, покой за собствената си душа – казва Петя. От няколко години тя дори разработва лого за сбирката и хорото на българите в Брюксел. Образът му постепенно се е избистрил и вече емблемата може да се види върху специално знаме, което пътува заедно с клуба в различни европейски столици. И още за логото на хорото от Петя Петрова:

Радвам се когато някой се похвали, че това е емблемата на българското хоро, познават го хората и по някакъв начин то ги сплотява. Дори приех като комплимент, когато ми съобщиха, че са видели същото лого, копирано върху меню на ресторант в България. Аз винаги когато видя да се играе хоро се залавям за него, независимо дали е на празник в България или е в Брюксел.  Емоцията на танца ме владее най-силно, когато съм в родината, българското се усеща най-силно на българска земя. Прави ми впечатление, че хората, които отиват на площада в Брюксел, за да се хванат на хорото, са личности с по-изтънчен вкус. Това са интелектуално по-извисени хора, които не се интересуват толкова от материалната страна на живота, а от духовната. Неведнъж съм имала възможност да се запозная с много от тях и това ми дава основание да ги определя като друга категория българи зад граница. Истината е, че има и много чужденци, които с ентусиазъм се хващат на хорото. Всеки един чужденец на хорото е признание за успеха на родолюбивата ни кампания в сърцето на Европа.

Снимки: личен архив