Дневникът на една софиянка: Когато искам да мълча

Днес пиша около една малка книга с голяма идея и сърце вътре в нея, тя е на авторите Зорница Христова и художника Кирил Златков и се казва: "Когато искам да мълча".

Тя е за нещата, които не се побират в думите, и за мълчаливото общуване. Дава ни се образ, защото, както гласи един цитат отвътре: Думите ми харесват, но не побират достатъчно.

Тази книга стана толкова ценна и важна в книжния си живот досега, защото естествено се превърна в Дзен коан за всички, които се докоснаха до нея, и малки, и големи.

Взех заглавието за моя тема, защото в момента се чувствам точно така. Но всъщност в мълчанието има много сила и отстояване, да речем пред обидата и разочарованието.

Тези необходими дози отрова, особено когато човек е избрал да бъде на показ. Но всъщност, както пише датският семеен терапевт, педагог и автор Йеспер Юл, който наскоро напусна този свят, за да развием добра самооценка, е достатъчно да се чувстваме и съвсем мъничко значими за другия.

Няма как и не бива да идва оценката от множеството. Не може всички да те харесват и това да бъде абсолютна истина. Необходими са ни няколко близки, които да ни подкрепят, когато трябва.

През останалото време, ако ви боли и се чувствате зле в дадена среда, научете се да се самовглъбявате. Разумно е първо да почукате на вашата врата, да влезете и да се усамотите.

Да видите света отвътре навън. Не е нужно веднага да се отбранявате. Защото истинската същност на живота се разкрива пред нас в мълчание, както гласи една реплика от американския писател и художник Елбърт Хъбърд.

Разбира се, когато този етап на вътрешна комуникация и равносметки отмине, ще трябва да се заявите. Да кажете точно и ясно какво искате и можете. Ще трябва да намерите и думите за това. Това също е толкова трудна задача…

Дотогава помнете какво е казал Тома Аквински:

Често се разкайвам за това, което съм говорил, но рядко за това, че съм мълчал.