Задачата ни е да направим България нормална държава, а не съвършена. За човешкото същество е много по-естествено да живее в един свят, в който държавата не го държи за гушата, не му определя работата, не му решава възгледите и не го учи как да живее. Нашите гаранции са европейските структури.
Това са думи на Филип Димитров, казани на Кръглата маса през 1990 година. Година и половина по-късно малко известният до този момент адвокат оглавява първото демократично избрано правителство на СДС.Възнамерява ли СДС да направи такава коалиция?
Госпожо Узунова, искам да отбележа, че в днешния ден ние можем да констатираме определени неща или може да констатираме други. Ние все още не знаем кои са политическите сили, които ще участват в парламента, а още по-малко пък знаем позицията на участващите в парламента политически сили, по отношение на участие в правителството, но във всеки случай, както ние неведнъж сме подчертавали, ние ще разчитаме на парламентарната подкрепа на ДПС.
На 8 ноември 1991 година СДС успява да състави първото демократично правителство с подкрепата на Движението за права и свободи. То обявява няколко свои цели, които са изключително важни за бъдещото развитие на страната. Започната е реформа в икономиката, а във външната политика е поет курс на евроатлантическа ориентация и е поставено началото на пътя ни към европейската интеграция. България прави и първите си силни и самостоятелни изяви на международната политическа сцена. На 15 януари 1992 година тя първа признава Македония за независима държава. През август същата година пък Филип Димитров е първият български министър-председател, пристигнал на официално посещение в Израел, което отваря пътя за развитие на отношенията между двете държави.
Ако във външната политика правителството има успехи, не така стоят нещата вътре в страната. Лансираната идея за отваряне на досиетата е отхвърлена от коалиционния партньор и правителството е заплашено да остане в малцинство. Засилва се трансформацията на политическата в икономическа власт, а бивши спортисти, изоставени от държавата, започват ударно да регистрират фирми и поставят основите на силовите групировки. Югоембаргото пък става благоприятна среда за стартирането на техния незаконен бизнес. В тази обстановка управляващите трябва спешно да решават въпроси с приватизацията в страната, както и с реституцията на имотите, отнети от техните собственици след 9 септември 1944 година. Съпротивата срещу тези стъпки в посока към пазарната икономика и възстановяването на справедливостта в обществото е много силна и организирана – и в парламента, и извън него.
На 4 февруари 1992 година избухва скандалът, останал в историята под името „Оня списък“. Той включва 6 секретни документа, които попадат в турското посолство, занесени там от лидера на ДПС Ахмед Доган. В тях са около 1300 имена на всички служители и агенти на българското разузнаване. Помагат му Стоян Ганев и Живко Попов, който е бивш зам. министър на външните работи в тоталитарно време и е от най-близкото обкръжение на Людмила Живкова – дъщеря на сваления комунистически диктатор Тодор Живков. Предаването на документите е документирано от службите. Действията на Доган са противозаконни и подсъдни, но от страх да не оттегли подкрепата си от правителството, в СДС взимат решение да покрият случая и да обявят, че той е невинен и става дума за провокация на бившата Държавна сигурност. Няколко месеца по-късно Доган ще се „отблагодари” като нарежда на своите съпартийци да гласуват „против“ по време на вота на доверие, поискан от Филип Димитров. Ето как Ахмед Доган, който през 2007 година беше разкрит като агент Сава от Комисията по досиетата, обяснява това пред журналиста Асен Гешаков.
В самия парламент парламентарната група на ДПС започна да се възприема като сателитна група, която във всички случаи трябва да гласува в синхрон със СДС, защото не може да гласува с БСП. Това е разковничето на нашата реакция срещу някои решения и на Координационния съвет на СДС, и на парламентарната група. Изведнъж се оказа, че приемайки тази биполярност на парламента, ние приехме някои закони, които костваха интересите на нашия електорат.
Има обаче още няколко важни събития, които правят измяната на Движението за права и свободи още по-пагубна за управляващите. На 30 август 1992 година президентът Желю Желев дава пресконференция в Бояна, останала в историята като „Боянските ливади”, на която обвинява правителството, че е обявило война на медиите и синдикатите, на Българската православна църква и президентската институция. След пресконференцията следва разцепление на парламентарната група. 23-ма депутати, близки до Желев, я напускат. На 18 септември пък агентът на ДС генерал Бригадир Аспарухов – по това време директор на Националната разузнавателна служба, която е на пряко подчинение на президента, изфабрикува аферата с т.нар. износ на оръжие и техника, които България ще дава като помощ на Македония. Срещу премиера няма никакви доказателства, че е нарушил закона, но поредната провокация срещу него минира демократичното управление и ускорява края му.
