На 2-ри април ще посрещнем сопрана Александрина Пендачанска на родна сцена – за спектакъла ѝ в зала 1 на НДК "Това съм аз“, посветен на 30-годишнината от дебюта ѝ. В навечерието на събитието се свързахме с българската оперна прима в Брюксел, където тя се изявява в театър Ла Моне в ролята на Сантуца в „Селска чест“ на Маскани.
Аз лично никога няма да забравя твоята Виолета в „Травиата“ в НДК, когато все още бяхме ученици в Музикалното училище „Любомир Пипков“! Ти с какви мисли и чувства се връщаш днес към спомена за този момент?
Умиление е първата дума! Почти ми е мъчно за онова момиче, което още съвсем не е знаело какво му предстои, какво представлява живота, какво представлява сцената… И с всичките си мечти, заредено с цялата си енергия на младостта, дори с арогантността на младостта, с това незнание за истинския свят и за истинския живот се появи на сцената. То ми е по някакъв начин мило! Аз го усещам това момиче по-скоро като дете, като една умилителна представа за малката Александрина, отколкото това, което съм днес!
Някъде в теб е същото това момиче!
Е, със сигурност е все още живо в мен това същество, което продължава да мечтае и което е изпълнено с енергия и с вяра, че светът е едно хубаво и светло място, където мечтите се сбъдват!
След бляскавия старт в Музикалното училище следва Музикалната академия, но тя изглежда е по-скоро разочарование за теб! Кои всъщност бяха най-важните ти учители в този период?
О, това със сигурност са майка ми Валери Попова и маестро Михаил Ангелов, когото имах невероятния късмет и привилегия да имам в дома си, тъй като той е вторият съпруг на майка ми. Фактически аз израснах с тези двама забележителни музиканти! И двамата имаха много сериозни познания за вокалната техника. Михаил Ангелов беше работил години наред с някои от най-големите вокални педагози и певци на България, а малцина знаят, че самият той имаше прекрасен теноров глас и добра вокална техника. Интерпретаторската и вокалната работа с тях двамата беше нещо, което не можеше да се сравни с никоя Консерватория и Академия! А конкретната причина да напусна нашата Музикална академия беше, че след представление на „Лучия ди Ламермур“ в Софийската опера на следващия ден имах изпит по пеене, помолих да ме преместят да не бъда първа в 8 сутринта, а да се явя в по-късен час и те ми отказаха. Казах си: „Тепърва ми предстоят 5 години борба с едно тесногръдо мислене!“ Това беше едната причина. Другата беше, че учителката по пластика отказа да ми завери семестъра, защото не съм направила упражнението по падане на колене. А аз вече играех в Софийската опера – в най-големия български оперен театър, и вече пеех и в чужбина! Почти непосредствено след това се случи този абсурд с майка ми, когато тя се яви на изпит за преподавател, от шестима кандидати приеха петима и единствената отхвърлена беше Валери Попова! Въпреки че се опитвам да изчиствам съзнанието си от всички негативни мисли, тази мъка, която изживя майка ми, по някакъв начин не мога да им я простя! Прекалено малка държава сме, а всъщност имаме много таланти и нямаме право да ги разпиляваме, да не ги приобщаваме и да не ги правим съпричастни към едно общо дело, което е пресъздаването на българската вокална школа! Тя очевидно в момента е в криза! Това се отнася за големите певци от предишните поколения, които имаха или имат все още педагогическа дейност – за Гена Димитрова, за Никола Гюзелев, за Александрина Милчева, Райна Кабаиванска, Дарина Такова… Аз не мога да разбера как е възможно това Дарина Такова да не е професор в Музикалната академия!? Ето сега дъщеря ѝ Мила Михова, която е нейна ученичка, започва световната си кариера. Едно време това се случи и с майка ми! Защо се лишава българската вокална школа от такива майстори, които могат само да допринесат и да бъдат полезни?!
Ти си един от малкото съвременни певци с дълга, плавно развиваща се кариера. Струва ми се, че дълголетието на сцената е едно от най-големите предизвикателства пред оперния артист днес. Права ли съм?
Категорично си права! Всъщност трябва да кажа с тъга, че през тези 30 г. видях много хора, които изгряха бомбастично, направиха страхотна кариери и те продължиха 4-5 сезона. Рядко стигат до 10 сезона и много рядко повече, както при Анна Нетребко. Но тя е уникална! Нейната кариера е единствената такава, на това най-високо ниво! Така че аз съм щастлива и горда, че малко или много съм запазила това, което имам и то продължава да е живо…
В звуковия файл чуйте цялото интервю на Росица Кавалджиева с оперната прима Александрина Пендачанска в предаването за музикално-сценични изкуства „Каста дива“.
Електронна поща:
reporter@bnr.bgАдрес:
София, ПК 1040,