В лапите на лютата зима

Снощи по телевизията, вече не знам по коя, защото всички ми се сляха в едно, една напориста репортерка се беше настанила до водача на верижен влекач, използван за почистване на заснежени пътища и преспи някъде около Айтос. Репортерката, като всички репортери тези дни, искаше да ни запознае с тежката апокалиптична зимна обстановка, която е блокирала страната ни. Не, тя не искаше да ни запознае, а искаше да ни направи съпричастни, да ни скове от студ и да ни внуши колко страшно е наоколо, и направо да ни хвърли в преспите без ток и вода. Радостин, водачът на съоръжението, е известен по онези краища и щом падне тежък сняг тръгва да помага на хората и изобщо не се чувства герой, та ако ще още десет репортерки да му се накачулят на влекача, за да се опитат да го направят такъв. По време на  задъхания апокалиптично заснежен репортаж Радостин каза: От 1989 година съм така. Щом има голям сняг и тръгвам да помагам. Снежна блокада няма. Зимата не е тежка, а просто ние не сме подготвени за нея.
Ако питате мен този Радостин за няколко минути постави всички по местата им и сложи точка на цялата истерия около очакваната и дочакана тежка зимна обстановка в страната.