Носталгия по добрите стари къмпинг времена

Бетонни палати с екзотични имена, оглушителна музика от всички страни, плътно налягали по плажа туристи – това е образът на българското Черноморие в чужбина, особено сред ол-инклузив туристите. Но това съвсем не изчерпва красотата по 400 километровата крайбрежна ивица на България.

Който търси денонощен купон с евтин алкохол, ще го намери в Слънчев бряг или Златни пясъци. А който търси непосредствена връзка с природата, все още може да я намери на малкото оцелели и незастроени заливи по южното Черноморие. Къмпингите са на път да изчезнат, отстъпвайки на хотели и ваканционни апартаменти по дюните. Но за най-верните къмпингари все още се намират местенца, където да разпънат палатките си, следвайки примера на родителите си. 16-годишната Мия Йотова скоро се завърна от първата си морска ваканция без родителски надзор. Стъпвайки в следите на баба си и дядо си и на родителите си прекара две седмици… на къмпинг. И макар Арапя, един райски залив на 70 км. южно от Бургас, отдавна вече да не е къмпинга, който си спомня от детските години, с приятелите си все пак избра да летува там.

На практика съм израснала на това място и за мен къмпингуването е много по-приятно изживяване, отколкото да прекараш почивката си в хотел. На къмпинг се чувстваш свободен, близо си до природата, оценяваш малките неща. Мой приятел беше казал, че предпочита звездите да са на хотела му, а не над главата. Честно казано го съжалявам, защото той никога няма да разбере, колко е хубаво да можеш да седнеш на пясъка и да гледаш звездите над главата си. А и защо да избягаш от града, ако на практика се преселваш в него, само че на морето?

Първите туристи на красивия залив Арапя, чието име означава „черна скала“ заради скалите на входа на залива, са всъщност бабата и дядото на Мия Йотова. През далечната 1962 г. те попадат почти случайно на девствения плаж. И остават там повече от 40 години. Бабата на Мия, Екатерина, се връща в спомените си:

Нямаше човешка стъпка по пясъка. Ние опънахме 5-6 палатки, които бяхме ушили сами. Правехме огън и основната храна беше риба. Морето беше толкова чисто, че имаше риба колкото искаш! Освен това в морето можехме спокойно да си мием чиниите и зъбите дори.

Днес това е невъзможно. Всеки родител знае, колко трудно може да убеди децата си да летуват на място, където липсват всички останали удобства на модерния живот, камо ли WiFi. И въпреки това Екатерина Димитрова и нейните приятели са къмпингували десетилетия наред с децата си, а по-късно и с внуците си на Арапя. Не са си и помисляли да летуват в тогавашните ведомствени почивни станции…

Никой не иска да си прекарва отпуската с колегите, с които цяла година е заедно, а и се бяхме събрали приятели, които обичат този начин на живот. Много хора са ни се чудили, как може да прекарваме почивката си при тези примитивни условия. А най-вече, когато се родиха децата ни, предпочитахме къмпинга, защото те си лягаха вечер в палатките, а ние можехме спокойно да се веселим отпред на плажа. Децата бяха приятели помежду си, играеха по цял ден, организирахме им маскаради и други забавления и имаме прекрасни спомени от това време.

Екатерина Димитрова е предала любовта към това безгрижно къмпингарско време и на децата си, които до ден днешен предпочитат да спят в палатка, вместо в хотелска стая. От това „средно“ поколение къмпингари е и учителката по немски език Илияна Георгиева. Първите си стъпки в трудния немски език тя прави именно като дете, израснало на Арапя, с тогавашните си приятели от бившата ГДР.

Имаше страшно много германци от бившата ГДР, които идваха с такова оборудване за къмпинг, за което ние не можехме и да си мечтаем. В нашите очи това беше „запад“ – палатки, столове, газови котлони и какво ли още не. Беше почти въпрос на чест да си купиш палатка от тях, когато си заминаваха. Пътуваха предимно с трабанти, което също беше мечтата на българина, при това комби, натоварени до козирката. Имаше и такива, които избягаха. Заварвали сме сутрин празни палатки и коли. Все млади хора, които се опитваха да избягат. Знаем за някои, които ги хванаха. Други успяха – беше средата на 70-те или началото на 80-те години – и някак си имаше удовлетворение сред арапянската публика, че са успели да надхитрят системата. Преди промените Арапя беше гранична зона и за нас, тогава деца, беше много интересно, когато вечер минаваха граничарите с пълно бойно снаряжение по плажа, а ние се търкаляхме голи по пясъка. А днес вече германци няма, престанаха да идват, още повече, че след падането на стената за германците се отвориха много други хоризонти. Тогава можеха да идват само на българското Черноморие, ако ги пуснеха.

Снимки: Димитър Станчев и Весела Владкова